— Нека да помислим пак — каза тя. — Щом професорът е разбрал това, за което се сетихме и ние, значи, мястото е тук. Ще го намерим.
Мъжът я погледна твърдо.
— Имате пет минути. След това ще се наложи да си търся друг археолог.
Заплахата накара корема ѝ да се свие на топка.
— Така или иначе ще ни убиеш след това — намеси се Петър.
Сините му очи се взираха изпод вежди в мъжа.
Той вдигна рамене и каза:
— Не е необходимо, може да имам нужда от вас. Но ако не сте ми полезни, ще се наложи да се… освободя от вас.
Гледаха се безмълвно няколко секунди, като Петър претегляше доколко може да му вярва.
— Поклонът — каза той и обърна глава към Боряна. — Ниско се поклони. Боре, ниско, легни на ръба.
Тя го погледна и коленичи на горещите скали. Постави ръцете си пред тялото и легна по корем. Чу как зад нея Славея се изхили, но не му обърна внимание. Наведе глава над ръба и огледа всяка повърхност. Отново нищо. Избута тялото си още напред, докато почти увисна над пропастта, и погледна надолу.
Тогава го видя.
Няколко метра под нея, закътана между две скали, се виждаше онази особена окръжност, която беше издълбана на гърба на плочата с барелефа. Мястото беше подбрано така, че единствено от този ъгъл би могло да се различи какво представлява. Ако катерач попаднеше на него по пътя си отдолу нагоре, не би обърнал внимание, защото тя чудесно се сливаше с останалите неравности по скалата. Оттук обаче погледът падаше директно върху окръжността и нямаше съмнение в това, което се вижда. Изпъкналите ръбове бяха прекъснати на равни разстояния от шест малки правоъгълника. Точно както онези на плочата, само че изпъкнали.
Остана така, без да реагира, като се чудеше какво да направи. Опитваше се да спечели време, за да намерят начин да се измъкнат.
— Много си готина така, да знаеш… — изкиска се мазният дебелак зад нея. — Виждаш ли нещо?
Боряна не отговори. Не знаеше какво ще последва, ако им разкрие знака. От друга страна, това беше просто знак, наоколо нямаше нищо. Търсенето им беше напразно. Каквото и да е имало тук, вече го нямаше.
Усети стъпки зад гърба си и груба ръка я издърпа назад. Възрастният мъж с навити ръкави се взря в нея. Изучаваше лицето ѝ със студените си сиви очи. Избута я настрани и легна на нейното място. Стоя така минута, после пъргаво се изправи.
— Какво си мислехте, че ще направите, докторе? — насмешливо попита. После се обърна към Славея: — Донеси плочата.
— Намерихме ли го, бе? А? — очите на Славея блестяха. — Кажи, там ли е?
— Плочата — процеди мъжът.
Златанов се отправи с бързи крачки по пътеката през гората, като коремът му комично подскачаше.
— Не опитвайте да си играете с мен, госпожице, мога да бъда много лош, когато се ядосам — обърна се отново към Боряна.
— Антон ядоса ли ви? — процеди тя.
— О, Антон? Но разбира се, вие сте красива жена, а професорът… хм, е известен със слабостта си към нежния пол.
Боряна се изправи и се доближи до него, почти завирайки лицето си в неговото.
— Не си позволявайте да говорите така за него, вие нищо не знаете! — после го заплю в лицето. — Убиец! Защо трябваше да го убивате! — крещеше тя, стиснала юмруци. — Нали взехте каквото искахте? Можехте да го оставите жив!
Човекът бавно обърса лицето си с опакото на ръката. След това, без да обръща внимание на Боряна, замислено се обърна към Кирето.
— Професорът е мъртъв?
— Ами… случайно стана. Оня не издържа разговора — вдигна рамене биячът. — Шефът каза, че е въпрос на живот и смърт. Няма как, за него беше смърт.
По лицето на възрастния мъж не трепна мускул. Очите му гледаха в идиотската усмивка на Кирето, сякаш наблюдаваха някакво интересно животно.
Петър постави крака си в тесния процеп и се изтегли нагоре.
Пръстите му внимателно опипваха всяка издатина, преди да се хване за нея. Под него като отворена паст, готова да го приеме, зееше пропастта.
Плочата с образа на Херос тежеше в раницата на гърба му и ограничаваше движенията на ръцете. Нямаше въжета, но ако внимаваше, те не бяха необходими. Скалата не беше еднородна, а съставена от различни по размер блокове, които бяха набраздени от процепи, и с лекота намираше опорни точки. Оказа се много по-лесно, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Всеки би могъл да се изкачи, стига да внимава за какво се захваща, и не носи тежка раница на раменете.
Останалите наблюдаваха движенията му, застанали в основата на отвесната стена. Знаеше, че е много вероятно да изгуби живота си, но любопитството вземаше връх. Стигнаха дотук, искаше да види за какво бяха всички усилия, затова не се наложи да го убеждават да се изкатери до знака на скалите. Освен това се стараеше да спечели време. Изчакваше подходящ момент, когато някой ще се разконцентрира.