— Боре, няма страшно, ще измисля нещо — насили се да звучи оптимистично, макар и сам да не си вярваше. Рамото под ръката му потръпна от сподавени ридания.
Беше минал едва час, откакто ги затвориха в тъмната ниша, но изглеждаше, като че ли са минали дни. Неравните скални блокове, които съставяха вратата на храма, лягаха плътно един към друг и не позволяваха дори лъч светлина да проникне през някоя цепнатина.
Все още не можеше да се отърси от първоначалния шок. Тъмнината го задушаваше. Струваше му се, че недрата на скалния връх се движат към него, заплашвайки да го смажат бавно и болезнено. Хладният въздух миришеше на влажна, гнила пръст. Бе успял да овладее неочаквания пристъп, но това не му помагаше да се чувства по-добре. Ръцете му продължаваха леко да треперят.
Съжаляваше, че намеси Боряна. За убийството на професор Николов — също. Съжаляваше за много неща, но нищо не можеше да промени. Бяха тук, откъснати от външния свят зад дебели каменни стени, и никой не подозираше, че са на крачка от смъртта. За момент се зачуди дали онзи полицай няма да ги потърси, но той нямаше как да знае къде се намират. След като разбраха, че са били следени чрез телефоните си, и двамата ги бяха изключили още преди да напуснат града. Онези не ги взеха, когато ги претърсиха, но от това нямаше голяма полза. Опитите да се свържат с външния свят бяха неуспешни — сигналът не можеше да проникне през тоновете скали около тях.
Мислите му се лутаха към събитията, които се бяха разиграли с такава скорост. Ядосваше се, че постъпиха толкова необмислено и се набутаха в ръцете на онези така глупаво, но трябваше да се овладее и да напрегне мозъка си как да се спасят.
Каменният блок, който едва не го уби при преместването си, бе разкрил тесен проход, водещ към широка четвъртита ниша. Дълбока приблизително пет-шест метра и широка може би три, тя напомняше естествено образувание, умело пригодено от неизвестни майстори, за да приеме древния храм. В края на процепа, точно под полегатия таван, се набиваше на очи сложната конструкция от лостове и противотежести, които задвижваха скалните блокове на вратите. Помещението постепенно се стесняваше, като дъното се губеше, свряно между неравните скали на древния връх.
Непосредствено след Петър вървеше Кирето, насочил пистолета към гърба му. Светлината, която проникваше през отвора, беше слаба, но съвсем достатъчна, за да се добие представа за предназначението на помещението.
Стените му бяха изкуствено изгладени и покрити с множество стенописи, запазили яркостта на цветовете въпреки отминалото време. Старанието, което древните художници бяха вложили в изрисуването на картините, личеше ясно.
В центъра на нишата, поставен върху невисок камък с пресечен връх, стоеше предмет, който веднага привличаше погледа с блясъка си. Недокоснато от вековете самота, златото на малка, тумбеста амфора искреше, хвърляйки отблясъци по стенописите. Повърхността ѝ бе обсипана с преплетени релефни изображения. От едната ѝ страна имаше прикрепена богато украсена дръжка.
— Върви, без да пипаш нищо — гласът на Кирето прозвуча така, сякаш още не може да си поеме дъх. — По-навътре, отиди в дъното.
Петър направи няколко крачки и се обърна с лице към входа тъкмо когато през него влязоха високият възрастен мъж и Боряна. Изглеждаха задъхани и запотени от изкачването. Славея бе прекалено дебел и не рискува да се изкатери по стръмните скали.
Боряна стоеше неподвижно, отпуснала ръце около себе си, и оглеждаше стените с безмълвно удивление. Мъжът зад нея я измести грубо встрани и пристъпи към камъка в центъра на помещението. Не изглеждаше впечатлен нито от стенописите, нито от невероятния начин, по който откриха храма.
Застана над амфорката и впери поглед в нея.
— Има ли нещо? Ей, какво има вътре? — дочу се приглушено гласът на Славея, изоставен в подножието на върха.
— Кажи му да спре да вика — без да отмества поглед от златната амфорка, процеди мъжът към Кирето.
Младежът се отмести встрани и се пъхна в отвора, през който навлизаше ярката слънчева светлина.
Петър съзря своя шанс и реагира мигновено.
Скокът му бе бърз и целенасочен. Ръката му сграбчи възрастния мъж за ризата и го придърпа към себе си, преди онзи да успее да разбере какво се случва. Прекара дясната си ръка пред лицето и стисна врата му между бицепса и предмишницата си. Завърши ключа с лявата си ръка и притисна главата на мъжа в желязна хватка. Искаше да го обезвреди, като в същото време го използва като щит. В този момент Кирето дочу звука, разбра какво се случва зад него и се обърна светкавично назад. Ако Петър разполагаше само с част от секундата, би могъл да завърти тялото пред себе си, за да се прикрие с него, но закъсня.