Докато слизаха с колата по разбития път, се разминаха с малък червен фиат, пъплещ бавно към върха, в който младо семейство се смееше на нещо с децата си.
Доктор Генчев дръпна за втори път от цигарата, когато линейката пристигна. Вдиша дима е наслада въпреки леката болка в подутите си устни. Събитията от последните дни го бяха накарали да усети дребните неща, от които се състоеше животът му, по-контрастно, да пренареди приоритетите си и да се наслаждава на малките радости в ежедневието, радвайки се, че е жив. Срамът и унижението бяха започнали да отшумяват и животът му се връщаше, стъпка по стъпка, в старото си русло. Откровеното му признание и разкаянието накараха жена му да прояви изненадващо съчувствие и съпричастност, като двамата неочаквано откриха, че някъде по пътя са забравили способността да изразяват любовта си, без да са я изгубили наистина.
Дръпна още веднъж, като гледаше как фелдшерите свалят носилката от колата, докато сестрите се суетяха наоколо.
— Докторе — махна му сестрата, — целият е начупен, паднал в някаква пропаст.
Докторът се приближи, хвърли един поглед на пострадалия и се вцепени. Цигарата падна от пръстите му.
Позна го веднага въпреки кръвта по лицето. Пресните спомени се завърнаха и го блъснаха в гърдите, карайки сърцето му да спре за миг. Коремът му се сви. Задъха се. Изпитваше панически страх, неоснователен, но силен и завладяващ. Ръцете му се разтрепериха, докато гледаше окървавеното тяло на Кирето, отпуснато на носилката. Умът му несъзнателно регистрираше информацията, която фелдшерът му подаваше за състоянието на пациента и извършените манипулации.
Докторът гледаше полумъртвото тяло и усещаше отново всеки удар, който този човек му беше нанесъл в къщата на Славея. В ушите му кънтеше презрителният смях на двамата биячи, които се подиграваха на мъките му. В гърдите на доктор Генчев се надигна ярост, която беше напът да измести всяка частица човещина.
Отдалечи се от линейката, облакъти се на парапета и с треперещи ръце запали нова цигара. Нямаше закъде да бърза. Димът му се стори още по-приятен.
Времето се точеше бавно, като приятният хлад на тъмната пещера започваше да се превръща в истински студ. Боряна бе спряла да плаче и се бе свила неподвижно до него.
Когато се съвзе, първоначално Петър не успя да разбере къде се намира. В ушите му кънтяха викове за помощ, но той не проумяваше откъде идват.
Бавно осъзна, че Боряна го разтърсва за раменете, ридаейки над него. Едва когато чу гласа му и разбра, че е жив, тя се успокои дотолкова, че да му обясни какво се бе случило. Тялото му го болеше от ритниците и все още бе замаян, но не му отне много, за да осъзнае безизходицата, в която се намираха.
Ръцете ѝ го стискаха за раменете, сякаш се боеше, че ако го изтърве, ще изчезне в небитието. Гласът ѝ се луташе в непрогледната тъмнина и се връщаше уплашен.
Болката от ударите, непрогледната тъмнина и риданията на Боряна породиха в него усещането за неизбежна гибел.
Неочаквано, без никакво предупреждение, някакъв атавистичен страх изпълзя от непознатите кътчета на съзнанието му и помете всичко останало. Мислите му се размиха в първични животински инстинкти.
Очите му се въртяха във всички посоки с надеждата да зърнат лъч светлина, но единственото, което съзираха, бе плътна, лепкава тъмнина, която сякаш нахлуваше в гърдите му с всяко вдишване.
Сърцето туптеше в ушите му и го караше да се задъхва. Тялото му вибрираше като проводник, през който преминава високо напрежение. Искаше да избяга. Не трябваше да умира така.
Скочи на крака и слепешком заопипва стените. Пръстите му ровеха в процепите, завираше в тях устните си, безуспешно опитваше да поеме въздух, различен от този невидим, гробовен дъх, който ги стискаше с влажни пръсти. Препъваше се и се блъскаше в разни неща, които сякаш искаха да го задържат. Крещеше и крясъците му се смесваха с тези на някого другиго, който викаше името му.
Не знаеше колко време блъска с ръце непоклатимите скали. Накрая дланите му се разраниха. Заедно с болката дойде и осъзнаването.
Истината го блъсна и ударът ѝ бе по-тежък от всички скали, които го стискаха в безразличен юмрук.
Пулсът биеше в ушите му, заглушавайки риданията на Боряна. Опря гръб в стената и остави тялото си да се плъзне по нея, докато накрая се озова на неравния скалист под.
Нищо не се опитваше да го задържи. Бяха само двамата, затворени в малка пещера без изход. Паниката не можеше да помогне на никого.
Постепенно дишането му възстанови ритъма си. Отпусна потното си тяло върху студената скала и се насили да събере мислите си. Първичният импулс го бе превърнал в животно, което се стреми да избяга, без да разсъждава. Срамуваше се от реакцията си. Кръвта отново нахлу в главата му и бе сигурен, че лицето му е почервеняло от срам.