Обърна глава към мястото, от което долитаха риданията. Несъзнателно се мъчеше да отвори клепачите си колкото се може повече, защото му се струваше, че очите му са затворени.
Надигна се и опипом се приближи до Боряна. Седна, притисна тялото си в нейното и обгърна раменете ѝ с ръка.
— Не ме плаши така, моля те — каза тя, подсмърчайки. — Толкова ме е страх.
Той я притисна към себе си.
— Извинявай… Не знам какво ми стана.
Стараеше се да говори спокойно, но усещаше, че ръцете му треперят. Надяваше се Боряна да не го долови.
— Аз знам — каза тя. — Откачи, защото разбра, че ще умрем тук…
Гласът ѝ се изгуби в нови ридания и тялото ѝ се разтресе неконтролируемо. Тя се завъртя към него и се притисна в гърдите му.
— Много, много ме е страх.
Той усети издутината в джоба си и се сети, че мобилните им телефони са още у тях. Мисълта, че може да ги използват, за да си светят, го накара да се почувства по-добре. Сякаш тази малка, нетрайна промяна прогони страха и го замени със зрънце надежда.
Не можеше просто да стои и да чака смъртта. Не и преди да бе опитал всичко по силите си.
Няколко пъти пробва да помести лостовата система и противотежестите на механизма, който държеше вратите затворени, но колкото и да напъваше, не успя да ги помръдне. Явно заключващият механизъм беше навън — там, където бе нужна плочата с барелефа на Херос.
Бледата зеленикава светлина от екраните им позволяваше да видят лицата си. Боряна вече не изглеждаше уплашена, а по-скоро сломена. Петър искаше да ѝ помогне някак, но не виждаше как.
Каква ирония, помисли си, Конникът ги доведе на точното място единствено за да ги тласне към бавна и мъчителна смърт. Гладуването щеше да отнеме дни, ако не и седмици, за да ги изтощи дотам, че да загинат. Ако, разбира се, жаждата не ги умореше първа.
Стисна зъби и насила измести мислите си в друга посока. Не искаше да се поддава на нов панически пристъп. Имаше нужда от цялата си сила и концентрация.
Трябваше да има решение, не можеше да няма. Винаги имаше, само че невинаги резултатът бе щастлив.
Доктор Генчев рязко хвърли цигарата на земята и ядно я стъпка с крак. След това влезе забързано в шоковата зала и започна да дава ясни, отсечени команди на екипа си.
Изпита моментно облекчение, че поради тъмнината Боряна не може да забележи разтревоженото му изражение, но после, осъзнал абсурдността на мислите си, се усмихна. Това беше добре. Не всичко бе загубено, щом можеше да намери за какво да се усмихне.
Въпреки безизходицата Петър се изумяваше от факта, че под краката на хилядите туристи, посещаващи върха, е разположено неизвестно светилище, умело скрито от древни строители. Не бе чувал да има открити подобни тайни храмове по нашите земи. Това го караше да осъзнае важността му не само в археологически план, а също и за древните траки. Бяха хвърлили твърде много усилия, за да скрият светилището и каничката в него.
Улови се, че мислите му се отвличат, и се насили да разсъждава логично. Нямаше време за губене. Налагаше се да се изолира от тъмнината, страха и тревогата и да се концентрира върху търсенето на изход.
Във военното училище го бяха научили, преди да вземе дадено решение, да си изясни докрай обстановката и фактите и едва тогава да обмисля варианти. Учудващо бе колко често хората взимат погрешни решения само защото несъзнателно се ръководят от емоциите си вместо от чистите факти.
Ясно бе, че светилището не е скрито случайно. Въпреки това изглеждаше нелогично да се строи цял храм, чието единствено предназначение би било да съхрани една амфорка, като заключи завинаги хората, попаднали вътре. Не разбираше защо е бил нужен целият този труд, ако светилището не се е използвало. Досещаше се, че важността му се определя от функциите, но за съжаление, Петър не ги разбираше докрай. Може би, ако изяснеше напълно предназначението на пещерата, би могъл да намери начин да се измъкнат.
Само че, за да го направи, му трябваше помощта на Боряна. От известно време тя бе спряла да плаче и седеше неподвижно, потънала в мълчание. Ако не долавяше тихото ѝ дишане, можеше да се заблуди, че е сам в тъмнината.
— Боре… — започна той.