Нищо не му подсказа, че го е чула.
— Боре? — повиши леко тон.
— Какво? — рязко отговори тя.
Тонът ѝ го изненада, но той продължи.
— Исках да те питам…
— Да ме питаш?! Мен да ме питаш?! — избухна изненадващо тя.
Петър не знаеше как да реагира, затова запази мълчание.
— Какво още те интересува? Давай, питай, не се стеснявай, още не сме умрели — гласът ѝ ехтеше в затвореното пространство. — Питай, де, какво чакаш?
Той разбра какво се случва, но не знаеше как да продължи, без да я засегне. Обвиняваше го за ситуацията, в която се намираха, при това не без основание.
— Виж… знам какво си мислиш — започна. — Права си да ме виниш, аз те въвлякох в това.
Боряна замълча, като само тежкото ѝ дишане подсказваше за емоциите, които се бореха в нея.
— Няма да ти казвам, че съжалявам, защото знам колко глупаво ще ти прозвучи, но искам да знаеш, че ще намеря начин да ни измъкна оттук. Само трябва…
— Айде, бе?! Сериозно? — прекъсна го тя. — И как?
— Не знам още — призна Петър.
— Не знаеш… Ти нищо не знаеш, нали? Колко удобно, всичко се случва, а ти гледаш учудено и клепаш с мигли. Айде, кажи ми как точно ще стане тая работа?
Язвителният ѝ тон го шибна в лицето. Искаше да ѝ се развика, но успя да се овладее.
— С твоя помощ — отговори спокойно. — Без теб няма да мога.
Тя замълча за секунда и той се възползва.
— Ако разберем точно какъв е този храм, защо е построен и какво е предназначението му, навярно ще можем да измислим нещо.
Боряна тихо се изсмя.
— Да, бе, сигурно. Ти май наистина не разбираш — този храм е създаден, за да задържи хората вътре.
— Не мисля така — кротко отвърна Петър.
— Защо има такъв механизъм, който да заключва пещерата, не е ли нелогично?
Долови движение в тъмното, когато Боряна се намести. След избухването ѝ прекараха още няколко минути в тишина, докато накрая Петър успя да я заговори. Необходимо беше да разбере всичко за този храм. Понякога решенията бяха толкова явни, че никой не се сещаше да ги види. Освен това му помагаше да не разсъждава над неблагоприятните възможности. Беше се успокоила и с неохота започна да отговаря на въпросите му. Постепенно се отпусна и Петър усети, че привлича интереса ѝ.
— Не знам, това е ново, никой не е виждал подобно нещо. Освен по филмите.
Не можеше да види лицето ѝ и това натрапваше нереално усещане. Думи, запратени в тъмнината гласове, смачкани до неузнаваемост в невидими гранитни прегради. Не искаше да хаби батерията на телефона си, затова продължи, оставяйки думите си да потъват в непрогледния мрак.
— Именно, точно това си мисля. Защо ще им е да правят толкова сложно нещо, за да предпазят тази амфорка?
— Това не беше амфора — чу уморения ѝ глас в тъмнината.
— Това беше амфорова каничка.
— Добре, де, каничка. Защо ще я крият и после ще правят така, че да не може да се изнесе?
— Не знам… — отвърна вяло тя.
Разбираше, че не желае да разговаря с него, но не можеше да продължи без нея.
— Боре, моля те — каза. — Наистина имам нужда от помощта ти.
Очите му се взираха в тъмнината. Несъзнателно наведе тялото си напред.
— Нека е налудничаво или глупаво, ако искаш, но това може да е едничкият ни шанс да намерим начин да се измъкнем. Трябва да се абстрахираме от… — махна с ръка наоколо, сякаш Боряна можеше да го види — от всичко това и да проверим всяка възможност.
Петър млъкна за миг, опитвайки се да долови някаква реакция.
— Виж сега — продължи той, — първо имаме надпис, който ни води тук, после плочата на Херос, а сега намираме и тази каничка. Всичко е прекалено добре измислено, за да е просто случайност.
Тя не отговори веднага, но и не помръдна. След това каза с равен тон.
— Не е случайност.
— Защо?
— Защото и друг път съм виждала тази каничка.
Петър изумен завъртя глава към звука на гласа в тъмнината.
— Как…? Как така си я виждала?
Боряна въздъхна.
— Не точно тази, но иначе беше същата, само че изработена от сребро и с малко позлата.
— Боре, не разбирам…
Петър долови, че Боряна отново се намества върху студените камъни.
— Сигурно не разбираш. Помниш ли Кабирите? Онези, които впечатлиха професор Николов?
— Да.
— Това е техен храм. Тук са се извършвали мистични ритуали, недостъпни за простосмъртните.
— И?
— И нищо. Намерихме светилището, което търсихме — каза тя. Раздразнението бе отминало и сега бе напът да се измести от апатия. Петър не искаше това да се случи, имаше нужда от нея.
— Не може да е нищо — настоя той. — Какви всъщност са тия Кабири, така и не разбрах?