— Кабирски мистерии. Това са ритуални практики, с които са почитали така наречените Големи Богове. Или просто Богове. Главният измежду тях е Голямата Майка.
— Тези богове като древногръцките ли са?
— Не, смята се, че са техни първообрази. На Деметра и Хермес например. И Персефона — отговаряше монотонно Боряна. Редеше думите една след друга, сякаш се боеше да спре да говори. Сякаш единственото реално нещо в тази тъмна вселена бе нейният глас и се страхуваше да не го изгуби. — Почитани са на много места из древните земи — Самотраки, Тива, Лемнос и други, но досега нямаше доказателства, че са били познати и у нас. Само предположения. Основната фигура, Голямата Майка, се е наричала Аксиерос, доколкото помня. Има и други имена, разбира се. Кибела например.
— А защо са ги пазили в такава тайна? Целият този храм…
— Не мога да бъда сигурна — поколеба се тя. — Можеш да се сетиш, че в онези тъмни векове знанието е различавало жреците от простосмъртните.
Гласът ѝ все още звучеше вяло, но Петър усети, че успява да я отклони от мрачните мисли и постепенно я въвлича в разговора.
— Тоест още в онези векове са били недостъпни освен за избрани хора?
— Да.
Щом храмовете бяха толкова недостъпни, означава, че са създадени само за определени хора, които да изпълняват и пазят ритуалите си в тайна. Следователно е възможно да има и друг начин да се отвори храмът — отвътре например, ако се е налагало да се заключват, за да извършват обредите си. Пък и каничката навярно имаше някаква функция, не можеше да е просто примамка. Това би означавало, че всеки път, когато е била използвана, адептите са оставали в залостения храм.
Завъртя глава в посоката, от която долитаха думите на Боряна, и попита:
— Наистина няма логика, защо ще я крият така тая каничка? И защо им е толкова важно на ония да я намерят?
— Кой знае, сигурно е безценна. Един удар и не мислиш за нищо до края на живота си. Навярно струва милиони. Особено щом е част от обреден набор от Кабирските мистерии…
Гласът ѝ прозвуча едва доловимо по-живо и сякаш тъмнината стана по-малко непрогледна.
— А онази другата каничка, която ти си виждала, тя какво общо има?
— Тя свързва всичко с Кабирите, оттам предполагаме, че Кабирските мистерии са се практикували по нашите земи. Те са част от обредните съдове.
— Точно това си мислех — каза. — Ако е част от обредни съдове, значи, се е използвала, няма логика да се активира механизъм, който да те затрива след това.
Боряна не отговори нищо, но Петър усети, че тя го слуша внимателно, затова продължи.
— Може би някъде тук има друг механизъм, който може да отвори обратно вратите.
— Едва ли — отвърна тя, — не ми се вярва.
Разбираше отчаянието ѝ, постоянната тъмнина, която ги заобикаляше, потискаше и него самия, но не можеше да я остави да потъне в самосъжаление. Смени темата.
— Сигурно е наистина ценна, че ония да стигнат до убийства, за да се сдобият с нея.
— Много знаеш ти, убийствата сигурно са им ежедневие на тия. — Петър усети жлъч в гласа ѝ.
— Може, но има и нещо друго. Онзи, възрастният мъж, той някак не беше на място, а изглежда, те изпълняваха неговите заповеди — възрази той. — Освен това не знаеше, че професор Николов е мъртъв.
— И какво от това? — попита остро Боряна.
— Ами ако той е босът, защо ще се разкарва и ще върши мръсната работа? Трябва наистина да е нещо важно за него.
Уморените ръце на доктор Генчев посягаха към кутията с цигари, когато мобилният му телефон иззвъня. Не погледна кой го търси, а направо прие обаждането.
— Ало?
— Ало, тате?
Докторът въздъхна тихо и каза:
— Здравей, сине, радвам се да те чуя.
— И аз, тате — забързано говореше синът му. Гласът му звучеше пълен с енергия и ентусиазъм. — Само искам да ти се похваля — намерих си работа.
Иван Генчев притисна слушалката плътно към ухото си.
— Наистина? Това е…
— Да, да, наистина — прекъсна го Марин. — Супер е, помагам в една рекламна агенция, на половин ден. Работата е супер, парите пък още повече. И хората са много готини, дават ми да правя страшно интересни неща.
— Сине… — задъха се докторът — страхотно е, каза ли на майка си?
— Не, не съм още, исках да се похваля първо на теб.
Иван мълчеше. Сърцето му биеше силно.
— Ало, тате?
— Да, да, тук съм, просто… просто много се радвам, не знам какво да ти кажа.
— Еми, нищо, какво. Аз всъщност исках да ти кажа, че не е нужно да ми пращаш пари този месец. От заплатата ще ми останат даже и да ти върна малко, аз знам, че…