— Не, не, в никакъв случай — прекъсна го докторът, — това са си твои пари, ти си ги харчи.
— Точно така, мои са — потвърди синът му — и ще ги харча, както намеря за добре. Какво лошо има да пратя малко на семейството си? Пратил съм ти подарък впрочем — добави през смях, — че от този твой античен телефон едва успявам да те чуя. Купете нещо и на брат ми, нека разбере, че ми липсва. Пък и вие, де…
Докторът усети как нещо тежко заседна някъде назад в гърлото му и му попречи да отговори.
— Абе, тате, забравих да те питам — спаси ли някого днес?
Иван събра сили и каза тихо:
— Да, сине, спасих… — претегли думите си и продължи: — Трудно беше, човекът почти си беше заминал, но го спасих…
— Ехаааа… Баща ми, ти си супер, знаеш ли колко е готино. Ей сега отивам да разправя на гаджето. Айде, поздрави на майка и на всички… чао.
— Чао… — успя да промълви докторът, преди синът му да прекъсне разговора.
Ръцете му трепереха. Навел глава, той остана неподвижен за минута, после седна на стъпалата, хвана лицето си в ръце и тихо заплака.
Тишината под тоновете скали ги обгръщаше в плътен, непробиваем пашкул. Петър разсъждаваше върху думите на Боряна за Кабирите. Нещо го глождеше, но не можеше да го определи. Инстинктивно усещаше, че в цялата ситуация има нещо повече, отколкото предполагаха.
— Боре, тия стенописи успя ли да ги огледаш?
— Горе-долу — уклончиво отговори тя.
— Дай да ги погледнем, а? Може да излезе нещо.
Усети раздвижване и долови, че Боряна се изправя.
— Добре, хайде, и без това нямаме какво друго да правим — въздъхна тя.
— Виждаш ли, тук ученикът влиза в пещерата — обясняваше Боряна под слабата светлина на екраните на мобилните им телефони. — Кабирските мистерии са провеждани в пещери, където са се извършвали тайнствата. Както тук…
— Защо е със завързани очи? — попита Петър.
— Защото това символизира безпросветното му състояние. Съвсем директен символизъм — влизаш сляп, излизаш прогледнал.
— Да, ясно… После?
— После минаваш през ритуал, който поне досега не е известен в цялост.
— Е, как, бе, ето тук нали е нарисуван…
— Да, за пръв път. Не съм сигурна какво означава — отвърна Боряна и приближи светлината към стенописа.
На него бе изобразен човек, който със завързани очи вървеше през пещера, заобиколен от изправени неподвижни хора. Вероятно това бяха вече просветените в мистериите, които подкрепят безмълвно своя нов събрат. В ръката си държеше чаша, наподобяваща ритон, с ясно различима гола женска фигура на края. Пред него бе нарисуван камък, върху който безпогрешно се открояваше образът на златната амфорова каничка. Зад нея бе изобразен човек с меч в ръка, насочен към гърдите на вървящия. На заден план имаше втори камък, по-висок от първия, върху който беше поставена купа, обилно украсена с неразгадаеми стилизирани рисунки. Също златна.
Следващата сцена показваше ученика, който гребеше с каничката вино от купата и го сипваше в ритона. Или не беше вино, не се виждаше добре, но като че ли от гърдите на ученика струеше кръв — там, където сочеше мечът от предната картина.
Нататък мъжът беше изобразен, надигнал ритона с дясната ръка до устните си. Изправена полугола женска фигура стоеше до него и също пиеше от подобен ритон, отметнала назад глава. След това жената го водеше към дъното на пещерата, държейки ръката му. То се стесняваше постепенно, оформяйки тесен тунел. Жената бе красива, с подчертано царствена осанка, облечена в ефирна рокля, разкриваща голите ѝ гърди. После двамата бяха сплели тела в стилизиран, но недвусмислен акт.
Последната сцена беше различна от другите, на нея ученикът вече беше без превръзка на очите, изобразен в по-голям размер, с бойно снаряжение, развят плащ и копие в ръка. Изглеждаше така, сякаш полита в небесата заедно с жената.
Символиката не беше заплетена, Петър ясно разбираше, че за да получиш просветление, трябва първо да отпиеш от чашата със знание, което да те изведе от тъмната пещера на безпросветността и да те извиси към божественото познание.
Зеленикавата светлина от екрана се отразяваше в неравните скали и хвърляше зловещи отблясъци върху композицията.
— Следваш стъпките и ставаш просветен — обобщи Петър.
— Хм… Не знам дали е само това — колебливо отговори Боряна. — Виж колко детайлно са изрисувани. Несъмнено това е Голямата Майка, само че не разбирам ролята ѝ.
— Защо?
— Защото е прекалено директно, затова. Символиката е проста, някак не се връзва с ония сложни неща, с които се сблъскахме досега. Пък и ти си прав, защо биха се крили толкова? Не помня достатъчно от онова, което съм чела за мистериите, не мога да дам обосновано предположение.