Петър отново хвърли поглед към стенописите.
Рисунките изглеждаха еднакви на цвят под оскъдната светлина, но силуетите бяха съвсем ясни. Имаше неща, които го озадачаваха — като меча и жената, която водеше човека навътре в пещерата, но точно сега дори не се опита да разгадае значението им.
Спря погледа си. На последната сцена и внимателно се взря в тесния тунел, който извеждаше ученика навън.
— Боре… — започна. — Този тунел тук дали не е истински, а? Затова да е измислено така — да се затваря след теб, като единственият изход е напред.
Боряна не каза нищо, само го погледна с искрящи очи. Петър виждаше умисленото ѝ изражение и се досети, че мозъкът ѝ работи на бързи обороти.
— Прекалено директно послание — каза тя накрая. — Малко вероятно е, но предвид простата символика на фреските…
— Не пречи да опитаме.
— Да, не пречи да проверим.
Бледото сияние от екраните на мобилните телефони едва осветяваше дъното на пещерата, но бе достатъчно, за да се различат безразборно разхвърляните камъни, нападали с течение на вековете. Вперили погледи пред себе си, двамата пълзяха на колене, заобикаляйки скалните късове, като не пропускаха сантиметър непретърсено място. За съжаление, след няколко минути стана ясно, че предположенията им са били напразни — подът беше от плътна масивна скала, без процепи или тайни проходи по нея.
Седнаха в тишина, без да помръдват. Петър предположи, че Боряна отново се връща към отчаянието, но този път не знаеше какво да направи. Безсилието го изнервяше и бе на път да избухне.
— Пете, да не е запушен, а? Може би са сложили нещо отгоре, за да скрият изхода, ако има такъв въобще?
Думите на Боряна го изненадаха. Очакваше да е потънала в самосъжаление, но разбра, че се е съвзела от първоначалния шок и сега мисли усилено как да се измъкнат от този капан. Имаше смисъл. Петър стана и отиде обратно в дъното на помещението. Докато Боряна му светеше, той напъваше мускули и въпреки болките по цялото тяло повдигаше камък след камък.
Отворът се откри на четвъртия.
Изходът почти не се забелязваше, скрит в дъното — там, където пещерата събираше стените си. Съвсем тесен, закрит от четвъртит скален къс, процепът едва позволяваше едно човешко тяло да се промуши през него. По ръбовете ясно личаха следите, където длета са дълбали скалата. Нямаше съмнение, че точно това е онзи отвор, изобразен на фреските. Петър се провря пръв, тъй като не знаеше какво може да очаква. Призрачната светлина на телефона му осветяваше острите издатини, които се впиваха в тялото му и усилваха болката от натъртените места. След няколко метра стана ясно, че изходът е естествен, като само в най-тесните места древните строители го бяха разширили дотолкова, че да се промъкне човек. Петър недоумяваше как е възможно да са разбрали за съществуването му, но усилията и болката в тялото изместиха мислите му и оставиха само стремежа към крайната цел. Боряна безмълвно го следваше, лазейки зад него.
На моменти тунелът се разширяваше, на други кривеше в резки извивки, но уверено ги водеше нанякъде. Някак подсъзнателно Петър разбираше, че основната посока бе надолу, към подножието на върха. През цялото време надеждата у него се усилваше и вярата му в успеха го мотивираше да продължава да следва пътя. Лактите им се разраниха от търкането по грубата скала, мускулите им горяха от усилието, но не спираха да се промъкват напред. Пълзяха навярно повече от час, когато се натъкнаха на края на тунела.
Край, който, изглежда, слагаше край и на надеждата за избавление. Пътят бе препречен от тежък камък, плътно затварящ прохода. Петър разбра, че са обречени. Изходът бе един и те го откриха. Запушен.
Ръцете и краката му омекнаха.
Обезсърчен, той не знаеше какво да каже на Боряна, затова просто изгаси телефона си и остана така, уж да си почине. Тя лежеше зад него в тъмнината, без да каже нищо. Тежкото им дишане отекваше в тишината на тясното пространство.
Петър се усещаше притиснат между канарите. Някъде в недрата на земята, без да знае къде се намира, без да има път напред или назад. Навярно поради някакъв катаклизъм, може би земетресение или просто случайност, този скален къс бе запушил единствения изход към свободата. Това беше краят на неговия път, помисли си, в пряк и преносен смисъл.