— Лельо — обърна се към нея Петър, — така е искал, така е направил. Да не го бяхте водили в оня старчески дом, можеше да ви я остави, като толкова ти трябва.
— Брех, кусури търси! Айде, де, ами ти… — подскочи лелята, после се сети нещо и добави кротко: — Пете, недей, леля, да не се караме точно днес.
— Извинявай, не трябваше…
— Не, не, и ти си прав, ама… — започна лелята, после сниши глас, сякаш му издаваше някаква тайна: — Абе, Пете, имам една приятелка. Каза, че много бързо ще я продаде, бе, леля… за много пари.
— Ще видим, нека първо отида да я видя.
Селцето беше малко, но спретнато, заобиколено от все още недокосната природа. Отдалечено от големите градове, с годините се беше превърнало в любимо място за отдих на хора, които ценят тишината, съчетана с чистия въздух, идващ от полите на Странджа. В резултат на туристическия наплив някак неусетно множество вили и малки хотелчета се бяха появили на мястото на старите къщи и заместиха онова спокойствие, което първоначално беше привлякло хората, с музика и глъч.
Шепа къщи бяха запазили самобитната красота на оригиналните постройки, издържали проверката на вековете. Повечето не бяха обитаеми и се намираха в покрайнините на селото, като не ставаше много ясно дали са все още част от цивилизования свят, или от гората.
За щастие, онази, която д-р Иван Генчев търсеше, беше закътана сред няколко дървета съвсем в края на селото. През деня, докато обикаляха, за да търсят екологично чисти продукти за жена му, докторът я забеляза и дори спря колата и вдигна капака, преструвайки се, че проверява нещо по двигателя, за да я огледа добре.
Едноетажна, изградена от дървена конструкция с почернели от времето греди и кирпичени стени, къщата не беше нищо особено. Някога белосвана с вар — сега олющена, почти навсякъде — с порутен комин, тя с нищо не привличаше погледа. Дворът беше обрасъл с високи треви, но Иван успя да забележи трите стъпала, които водеха към входа, разположен в средата на разкривената фасада. Не му трябваше повече, а и някакъв любопитен местен приближаваше навярно за да си предложи помощта за колата.
Сухите листа в гората шумяха под краката му, колкото и да се стараеше да внимава къде стъпва. Почти беше стигнал до двора, когато няколко къщи по-надолу залая куче, и Иван замръзна на място. След него се обади второ, а после се присъединиха и други, докато накрая цялото село не се огласи от кучешки лай. Нямаше вятър, лекарят не разбираше как го усетиха животните, но не се притесни особено — навярно хората бяха свикнали с лая и просто трябваше да изчака.
Жален вой се изви някъде в гората зад него, самотен и тъжен, сякаш плачеше изгубено в тъмнината малко дете. Идваше съвсем отблизо. Друг плач се чу от по-далеч. Космите по врата на Иван настръхнаха.
Надолу по улицата се тръшна врата и приглушен мъжки глас каза:
— Шшшшт, стига!… Млък! Сякаш не ги познаваш — всяка вечер едно и също… Айде, стига!
Издрънча синджир, после кучето изскимтя кратко и спря да лае.
— Мамка им и чакали!… По чакали ще ми лаеш…
Воят замря и гората притихна отново.
Докторът продължи предпазливо напред и незабелязано се прехвърли през плета. Затаи дъх и се опита да се ориентира къде се намира. Единствената светеща лампа на улицата бе твърде далеч, но това сега се превръщаше в предимство, позволявайки му да остане незабелязан в мрака. Силуетът на къщата се открояваше пред него.
Дългите телескопични пръти на въдиците лежаха, безразборно захвърлени зад него. Сети се, че беше забравил да вземе стръв за тях, но пък оная глупачка жена му нищо не разбираше. Щом му повярва, че през нощта е най-доброто време за риболов на паламуд, значи, нямаше да се усети.
Стоеше на колене, подпрял ръце на бедрата си, и обмисляше откъде да започне. Прекара ръка по стъпалата и усети хладната, изгладена от дълга употреба повърхност. Бяха три, всяко едно издялано от цял каменен блок, като първото беше най-малко, а последното се вдигаше на шейсетина сантиметра от земята. Сигурно тежеше цял тон, нямаше да успее да го премести без чужда помощ.
Заобиколи приведен къщата и пипнешком изтръгна дебел кол от плета зад нея.
След час беше разчистил достатъчно място под първия камък, за да вкара пръта навътре. Напъна плещи и камъкът се повдигна. Не беше трудно.
Вторият го измъчи повече. Малката лопатка, купена от някакъв пазар — вероятно разпродажба на стари военни складове — имаше твърде къса дръжка и не стигаше достатъчно навътре, за да осигури опора на пръта. Наложи се да разшири дупката и настрани, докато накрая с напъване успя да премести и него.