Съжаляваше, че стигна дотук. Яд го беше за пропуснатите шансове, за нещата, които никога нямаше да види и направи. Не трябваше да се случва така. Не си заслужаваше усилията, всичко онова, през което минаха. Не можеше да свърши така.
Усети как в гърдите му се надига ярост, която заплашваше да помете съзнанието. Ярост срещу несправедливостта на съдбата, срещу загубата на поредната битка. Не и този път, не и без борба. Остави гневът да се натрупа и използва адреналина, за да употреби цялата сила на мускулите си. Дишането му се учести.
Облегна плещите си в гладката повърхност на камъка, запъна здраво крака и натисна с цялата сила, на която бе способен. Стори му се, че нещо поддаде, но не знаеше дали това е камъкът, или гърбът му. Не можеше да отслаби натиска, затова събра сетни сили и натисна още повече, изцеждайки всяка капка енергия от изтощеното си тяло. Сърцето му щеше да се пръсне, докато дробовете задържаха дъха му.
С леко стържене скалният блок поддаде и се повдигна на сантиметър от мястото си. Остана така за секунда, после се завъртя около себе си и се стовари тежко настрани, освобождавайки тунела.
През черния отвор нахлу свежият дъх на нощния въздух, изпълнен с аромата на гора. Петър се отпусна на хладната скала и остави сърцето си да успокои ритъма си, докато той дишаше запъхтяно.
Можеше и да не разберат, че са се измъкнали, тъй като нощта беше тъмна и тиха. Единствено въздухът, изпълнен с миризма на зеленина, и различният начин, по който се чуваха звуците, им подсказаха, че вече са свободни.
Провирането през тесния процеп ги бе изтощило напълно. Лежаха върху меката шума и почиваха няколко минути, докато съберат сили, за да продължат. Мъчеше ги жажда, а нямаха представа къде се бяха озовали. Петър се изправи и се помъчи да различи нещо в далечината, някакъв ориентир, който да му подскаже накъде да вървят.
Намираше се в скално струпване, което не му бе познато. Силуетът на огромния блок, който бе отместил, изпъкваше с размерите си сред останалите тъмни канари. Високо над тях светеше червената светлина на ретранслаторната станция на Бакърлъка. Там, откъдето бяха тръгнали. В далечината се чу как някаква кола поема надолу по пътя.
Преди да тръгнат нагоре, двамата събраха сили и върнаха камъка на мястото му, заличавайки следите към тайния храм.
Студеният душ прогони съня, макар и тялото му да копнееше за почивка. Огледа натъртените от ритниците места в огледалото срещу себе си. Синините вече започваха да личат. Нищо особено — освен неприятната болка, от която на моменти му секваше дъхът, нямаше нищо счупено. Не си заслужаваше да им обръща внимание.
Загърна се в меката хавлия и излезе от банята.
Боряна седеше, свила крака под себе си, и гледаше разсеяно в празната чаша, която държеше в ръка. След душа се бе преоблякла в къси панталони и бяла памучна фланелка. Чистите дрехи контрастираха с издраните лакти и рамене.
— Добре ли си? — попита Петър.
— Да… добре съм — отговори тя, без да помръдне.
— Искаш ли още чай?
— Не, благодаря, добре съм наистина.
— Окей, само кажи, ако има нещо…
Тя вдигна очи и го погледна с неразгадаемо изражение.
Откакто се измъкнаха от онзи капан, докато вървяха през гората и после, когато търсеха къде да отседнат, тя мълчеше. Петър не я обвиняваше, разбираше през какво бе принудена да премине заради него. Искаше да я накара да се почувства по-спокойна и по-сигурна, но не знаеше как.
Съзнанието му се луташе през възможните варианти за развитие от тук нататък. Онези бяха сигурни, че са останали затворени в светилището, и навярно вече ги мислеха за мъртви. Това, от една страна, беше добре, защото нямаше да ги търсят повече. От друга, когато истината излезеше наяве, бе съвсем възможно да се опитат да ги убият, за да прикрият следите си. Този път с по-конвенционални методи. Петър се колебаеше дали най-доброто решение не е да се обадят на онзи полицай, Петков, и да му разкажат всичко. После се сети, че Боряна бе споменала за мафията, в която имаше забъркани влиятелни хора от всякакви нива. Самият факт, че онези не се спираха пред нищо и очевидно разполагаха с достъп до всякаква информация, го тревожеше.
— Спи ли ти се? — обърна се той към нея.
— Не, а на теб?
— Ужасно много. Като разбит съм.
— Ами ти си разбит — усмихна му се тя. — Малко ли те ритаха.
Петър сви устни, но не се подразни. Чувството ѝ за хумор се завръщаше, сега това бе по-важно от личното му достойнство.
— Лягай, какво чакаш — добави тя.