— Мисля си… — започна той — мисля какво трябва да направим от тук нататък.
— Аз също — каза Боряна и свали краката си на пода.
— Да кажем ли на полицая?
— Не знам, не съм сигурна.
— И аз така… Особено след като видяхме колко връзки имат тия.
— Да — съгласи се Боряна, — но не е само това.
Петър изненадано повдигна вежди.
— Какво друго?
— Ами… — наклони глава тя — не видя ли храма, стенописите?
— Видях ги. И какво?
— Не се ли чудиш за какво е всичко това?
Въпросът го изненада истински. Не знаеше да се смее ли, или да плаче. Само преди часове Боряна бе изложила живота си на риск — държаха я заложник, докато едва не го убиха от бой, после ги затвориха в пещера, като ги оставиха да умрат там. Бандата главорези вече бяха убили веднъж, опитаха и втори път, макар и неуспешно. Сега, доколкото разбираше, тя се чудеше дали да не продължи тази идиотска надпревара.
Клекна до нея и я погледна. Русата коса, все още мокра от душа, се виеше на тежки кичури около лицето ѝ. Искрящите ѝ очи го наблюдаваха с интерес, без да показват и сянка от умора.
— Чудя се, разбира се — каза той. — На мен също ми е интересно. Обаче се опасявам, че е възможно отново да се срещнем с онези, а не искам да те забърквам в повече опасности. Това не ти ли стига?
— Е, ама хайде сега, нали се отървахме? — отвърна тя с въпрос и се усмихна с ъгълчето на очите си. — Пък и онези не знаят, че сме се измъкнали.
Така беше, но въпреки това съмнението в душата му вземаше връх.
— Въпрос на време е отново да си пресечем пътищата, ако тръгнем по следите им.
— Не е задължително.
— Какво имаш предвид?
Тя вдигна рамене.
— Не знам още, аз искам по-скоро да разбера каква беше връзката с мистериите на Кабирите в чисто исторически аспект, а това не е задължително да ни свърже с тях. Те вече взеха каквото търсеха.
— Искаш да се връщаме обратно в онзи храм ли? — учуди се Петър.
— Не, не там.
— Боре, не разбирам наистина. Не ме карай да ти вадя думите с ченгел от устата.
Тя се наведе напред, сложи ръце на раменете му и го погледна в очите.
— Нали ти казах, че съм виждала онази каничка вече?
— Да.
— Искам да отидем и да я разгледам отново. Мисля, че тя е само част от обреден комплект, който служи за нещо. Ти беше прав, когато попита защо им е на ония. Не мисля, че е просто обект на иманярски интерес.
Слънчевата светлина, която сутринта донесе през отворения прозорец, се отразяваше в сноповете разноцветни маркучи, излизащи от тялото на Кирето.
Цяло чудо бе, че у него все още има живот. Фрактурите на таза и двата крака, три смазани прешлена на гръбначния стълб и многобройни вътрешни травми не бяха достатъчни да го погубят. Само силното тяло и младостта можеха да обяснят невероятния факт, че бе оцелял. Въпреки че все още беше в безсъзнание, по всичко личеше, че ще прескочи трапа. Мониторите имаха стабилни показатели, които показваха, че той всъщност спи дълбоко.
Славея набоде грубо поредното кюфте в средата и го натъпка цяло в устата си. След това взе изпотена халба бира и я преполови на един дъх. Избърса мазните си устни с опакото на ръката и се оригна небрежно.
— Кофа, я дай другите насам — посочи към отрупаната чиния в края на масата.
Младежът се подчини и приближи голяма порцеланова чиния, върху която бе подреден куп тънки наденички.
— Шеф… — започна плахо той, докато поставяше чинията на масата — къде е Кирето, бе?
Златанов спря да дъвче и се намръщи.
— Няма го, взе си отпуск.
Кофата нервно потри ръце в панталона си.
— Ама как бе, шеф… Той не е лошо момче, не се е дънил.
Славея тръшна вилицата в чинията и рязко каза:
— Не се е дънил? А професорът? А? — от устата му изхвърча парченце храна, но той не му обърна внимание. — Ами като се опита да вземе златото?
Лицето му се беше зачервило и Кофата за момент си помисли, че шефът може да получи удар от вълнение.
— Ами… ти нали каза така… — започна, но Златанов избухна срещу него.
— Какво, бе? — изправи се рязко той. — Какво съм казал? Нищо не съм ви казвал! Идиоти такива!
Посегна бързо и му извъртя звучен шамар. Бузата на Кофата пламна, но той не реагира по никакъв начин. Бе свикнал с отношението на Златанов особено когато нещо го бе ядосало. Знаеше какво се случва на хората, които го ядосваха, затова само сведе глава и замълча.
— Казал съм бил… С мен ли искате да си измиете ръцете, а? Идиоти, ще ви смачкам бе, ей! — крещеше Славея.
На отсрещния край на масата възрастният мъж наблюдаваше Златанов, без да помръдне.