Валери Петков отпи глътка кафе и впери поглед в разпечатката от телефонните разговори. Казакова и Георгиев бяха потънали вдън земя, не използваха телефоните си и не контактуваха с никого.
Облегна се назад в стола, скръстил ръце зад главата си, и остана така минута. След това се наведе напред и набра номера на компанията, от която Георгиев бе наел кола.
— Защо точно в Русе? — попита Петър, докато изпреварваше две коли едновременно.
— Защото там се намира копието на каничката, която искам да видим. Същата като онази в храма.
Слънцето висеше над хоризонта и заливаше притихналата земя с горещина. В светлината на новия ден събитията от изтеклата нощ изглеждаха нереални и далечни, сякаш не се бяха случили наистина. Единствено болката от синините напомняше на Петър, че всичко е било опасно истинско.
Боряна бе настояла да отидат в Русе, като обясни, че в тамошния музей има артефакти, които могат да им помогнат да разкрият значението на каничката и храма.
— Защо искаш да я видиш, с какво би помогнала тя? — настоя той.
— Защото по нея има орнаменти, които досега са били предполагаемо свързани с мистериите. Сега, когато вече видяхме стенописите и златния ѝ вариант, искам да я погледна отново, за да видя дали няма да намерим някаква връзка.
Петър имаше усещането, че Боряна не му казва всичко, но не желаеше да я разпитва повече. Беше благодарен на съдбата, че им позволи да се измъкнат невредими, и това засега имаше първостепенно значение. Но и любопитството го изгаряше.
— Не ти ли направи впечатление нещо там? — погледна го със светнали очи тя.
— Къде?
— В храма, където ни затвориха.
— Не, какво трябва да ми е направило впечатление?
— Еее… Пете, не ти ли е любопитно как намерихме светилището?
— Е, как… по надписа, как иначе — отговори той.
— Именно. Да забеляза някакъв надпис на онова място?
Очите ѝ го гледаха развеселено. Едва сега разбра за какво му говори Боряна. В онзи храм освен стенописите и каничката нямаше нищо друго. Без надписи, без каквито и да било други следи.
— Нямаше сякаш… Но ние огледахме набързо все пак.
— Не беше набързо — възрази тя. — Не забравяй, аз знам какво да гледам. Освен картините нямаше друго.
— Добре — съгласи се той, — какво означава това?
— О, може да означава няколко неща. Първото е, че този скрит храм е толкова древен, че писмеността не е била позната. Само че това е малко вероятно, тъй като вече имаме надпис, който ни доведе до храма.
— Тоест можем да отнесем находката към периода, в който е използвано линеарното писмо?
— Да… — колебливо се съгласи тя — но не е задължително. Просто разглеждам възможностите. В крайна сметка не знаем откъде е копирал надписа дядо ти.
Петър се досети, че наистина бе възможно двете неща да имат различни датировки. Напълно реално бе надписът да е правен в по-късен период, описвайки нещо, което вече е съществувало. По този начин съвсем логично храмът би могъл да е много по-древен. Боряна подкрепи размишленията му.
— Друга възможност — продължи тя — е хората, които са направили първия надпис — онзи, който дядо ти е пренесъл на стъпалото — да не са виждали този храм.
— Не е ли логично онзи, който е написал оригинала, да е същият, който е сложил каничката в тайния храм? Иначе защо ще дава указания къде е?
— Може, но може и да не е… Виж, това мистично учение е имало навярно стотици последователи, пръснати навсякъде. Съвсем възможно е да не са знаели какво описват. Представи си, че онзи храм е използван тайно в продължение на векове, като само малцина са знаели истинското му местонахождение. От уста на уста са се предавали истории за място на върха на земята, където са се провеждали тайнства. После преминават в текст, който посветените са копирали, без да разбират.
— Има смисъл — съгласи се той. — Само че това означава, че храмът и предметът в него са били от изключителна важност. Ако древните са създали надписа, указващ местоположението, без да знаят за съществуването на тайния храм, навярно подценяваме значението на каничката и мястото въобще. Защо иначе някой би си правил труда да създаде надпис, чийто смисъл не разбира…? Имаш ли представа защо би могло да е толкова оплетено?
— Ннне… — поколеба се Боряна. — Поне не съвсем формулирана.
Петър се сети нещо, което несъзнателно го бе тормозило от момента, в който се въвлече в преследването на мистерията.
— Боре — започна той, — чудя се защо няма разни кодирани символи, тайни знаци, шифри… А то си беше написано направо. Не е ли твърде лесно?