Боряна се засмя звънко.
— Ееее, Пете, ама много филми гледаш. Това го има само в измислените истории, за да е по-интересно. Можеш да се досетиш, че знанието в древността не е било достъпно за всички.
— Нали помниш какво каза професорът? Онова, че писмеността е била привилегия само на жреческото съсловие?
Петър кимна.
— Ами за какво им е да правят по-засукани шифри и кодировки? Кой би разбрал записаното, ако не може да чете? Представяш ли си как са изглеждали жреците в очите на обикновените хора, щом са могли да възпроизведат думи от някакви чертички.
Тя го погледна, все още усмихната, и продължи:
— Нормално е да грешиш, защото правиш несъзнателен паралел със съвременното възприятие за писмеността. Като даденост. В онези години е била свещено тайнство. Едва по-късно, чак когато записаната информация става общодостъпна, се развиват разните там начини за скрити послания. Тук говорим за време, в което дори Египетската цивилизация е била млада.
— Всичко ли е у теб? — гласът звучеше съвсем ясно въпреки огромното разстояние, което делеше възрастния мъж — отново по риза с навити ръкави, само че този път синя — и събеседника му от другата страна на океана.
— Да — потвърди той. — Каничката и ритонът.
— Чудесно, справяш се просто чудесно, Виктор.
— Благодаря. Ще ми трябва достъп до архива, за да продължа. Документите показаха ли нещо?
— Има известен напредък — отвърна гласът. — Направи каквото е необходимо, имаш съгласието ми.
— Много добре.
— Трябва да побързаш, не разполагам с много време — спокойно каза мъжът отсреща.
— Разбирам — потвърди Виктор и линията прекъсна.
— Схващаш ли, фреските и стенописите обикновено изобразяват митични сцени от живота на божества или важни моменти от живота на човека, който е погребан — ако са част от погребална камера…
— Онзи храм не беше гробница — заяви Петър, докато минаваше на трета скорост.
— Не, нито пък изображенията имаха някаква връзка с митологията. Е, поне не в онзи вид, в който я познаваме.
— Какво са тогава?
Боряна се загледа напред и несъзнателно завъртя кичур руса коса около пръста си.
— Не знам точно, на пръв поглед наистина приличат на илюстрация на ритуал за посвещаване в Кабирските мистерии, но…
— Но какво? — попита Петър, без да отклонява поглед от пътя.
— Ами не видя ли, че изображенията бяха буквални? Имаше изрисуван проход навън и ние го намерихме.
— Да, какво те притеснява?
— Метафорите не се връзват, символиката липсва — отговори Боряна.
Седя неподвижно известно време, докато несъзнателно триеше бузата си с ръка. Накрая каза замислено:
— Приличат на… хм, инструкция. Изрисувана, а не написана.
— За да не стават грешки — допълни Петър.
Сградата на Регионалния исторически музей в Русе бе стара, с жълтеникава, порутена от годините фасада, въпреки че в нея все още се таеше величието на възрожденската архитектура. Открит през 1904 година, музеят бе издържал проверката на времето без особени сътресения. За съжаление обаче, годините на финансов колапс, в който бе потънала държавата по време на прехода, се отразяваха най-видимо върху носителите на интелектуално развитие — онези, които не бяха сред челните приоритети за оцеляването на нацията. Музеите се издържаха от общините, а когато бюджетът бе толкова натоварен, че едва стигаше за покриване на първостепенни разходи като заплати и сметки за електричество, външният вид на сградите бе оставен на заден план.
Управителят на музея бе сравнително млад човек, навярно не по-възрастен от тридесет и пет — тридесет и шест годишен, макар и липсата на всякаква грижа към външността му да го състаряваше значително. Оредели кичури коса стърчаха във всички посоки, а набола остра брада хвърляше сенки върху и без това изпитите бузи. Висок и слаб, с очила с тънки рамки на върха на дълъг нос, той чудесно се вписваше в образа на учен, заровен в бумаги.
Георги Божанов познаваше Боряна от института, където бяха работили заедно по няколко проекта, и я ценеше като професионалист и приятел. Беше неин ментор по това време и някак успя да развие усещането за неин съветник и закрилник. Затова, когато почука на вратата на кабинета му, придружена от мъжа, който се представи като Петър, на лицето му цъфна широка открита усмивка.
— Боряна! — скочи на крака. — Какво правиш тук? Толкова се радвам да те видя!