Заобиколи бюрото с бързи крачки и я грабна в обятията си. Разцелува я по бузите и възкликна:
— Ама каква изненада! Защо не се обади, щях да се подготвя, да измисля нещо.
— Е, ама ние само набързо — отговори Боряна и внимателно се освободи от прегръдката му, докато търкаше бузата си там, където брадата му я беше одрала. — Просто минавахме оттук и решихме да се отбием.
— Чудесно! Това е наистина чудесно — оживено говореше Георги. — Ти не беше ли на разкопки?
— Да, но си взех малко почивка — отклони отговора Боряна с усмивка. — Как я караш?
— Все същата, нали знаеш — от къщи на работа, от работа вкъщи… Ти кажи как си, как вървят разкопките?
— Вървят, бързаме, нали знаеш — бизнесът бърза и едва смогваме.
Георги кимна и ги покани с жест към захабения диван в кабинета си.
— Моля, заповядайте, разполагайте се.
Той самият седна на единствения фотьойл зад малката масичка пред дивана и скръсти крака.
Канцеларията бе обзаведена бедно — диван с протрита тапицерия с неразличим от употреба цвят, фотьойл, голямо изтъркано бюро и гардероб, чиито вратички се държаха затворени от малки закривени гвоздейчета. Върху бюрото, заемайки почти цялото свободно пространство, бе поставен обемист монитор, навярно още от миналия век.
— Какво ви води насам?
Боряна и Петър се разположиха един до друг и се спогледаха. Докато пътуваха, Боряна спомена, че е в добри отношения с управителя на музея, и разчита на неговите познания в областта, която ги интересува. Въпреки това се въздържаше да разкрие истинската причина за посещението им. Не желаеше неволно да причини проблеми на Георги, ако случайно онези иманяри някак се намесеха. Освен това искаше да разплете историята докрай, преди да каже на някого за тайния храм — така никой не би спекулирал с откритието.
— Минаваме оттук — повтори Боряна, без да конкретизира, и се усмихна, — обаче исках да покажа музея на Петър. Сетих се за теб и реших да ти кажа здрасти. Толкова време мина, откакто се видяхме последно.
— Да, много време мина… — съгласи се Георги, поклащайки глава. — Искате ли да направя кафе?
— Не, не е необходимо. Пък и наистина бързаме, няма да се задържаме.
— Жалко, щеше да е страхотно да си побъбрим. — Петър видя как ослепителната усмивка помръква. — Какво ви води насам все пак?
— Докато пътувахме, се разговорихме за миналото на страната, стана дума и за траките. Оттам можеш да се сетиш — задълбахме и…
— И решихте да се отбиете?
— Да, решихме да се отбием. Ти си един от най-добрите професионалисти по древната история на нашите земи. Защо да не се възползваме от услугите на частен гид?
Боряна се шегуваше, но Петър ясно забеляза леката руменина, която пропълзя по бузите на управителя.
— Е, моля те… Ти не отстъпваш на никого — отвърна. — Да не говорим, че имаш повече опит на терен от мен.
— Въпреки това не мога да се меря с теб. Пък и тук могат да се видят неща, за които думите не стигат.
Жоро се усмихна в отговор и попита:
— Какво ви интересува? С удоволствие ще ви разведа лично.
— Ами… разбрах, че тук има някакво съкровище… — намеси се Петър.
Беше решил да играе ролята на глуповат ентусиаст, запленен от траките и техните съкровища.
— Аааа… съкровището — усмихна се Георги, после добави:
— Нали знаете, че е само копие? Истинското се пази в Националния исторически музей.
— Да, но това няма значение, нали е идентично… — отговори Боряна.
— Да, нашето е точно копие. Дори разкъсванията от машината, когато е намерено, са същите като на оригинала.
— Чудесно! — възкликна Петър. — Значи, ще мога да видя късче почти истинска история.
— Хаха, не знам доколко е истинска — засмя се меко управителят, — но определено е история. Откъде такъв интерес към траките у вас?
— Винаги са ме интересували, макар и чисто любителски — отвърна Петър и се усмихна. — Още от дете, когато видях Панагюрското съкровище, бронзовите мечове и нагръдници.
Освен това със събеседник като Боряна не е трудно да се запали човек.
— Разбирам — кимна Георги и бутна очилата на носа си. — Попаднали сте на точното място тогава.
Вторият етаж на музея включваше няколко просторни зали, като Боровското съкровище или по-скоро точното му копие се намираше срещу зала „Батенберг“, непосредствено до Залата на бойната слава.
Въпреки горещината навън в музея бе прохладно, макар и да се усещаше лек мирис на застояло. Петър предположи, че това е естествената миризма на вековете, заключени зад стъклените витрини.