— Защо мистерии? — настоя Петър.
Георги се усмихна.
— Защото представляват мистичното сливане на човека с Бог. Като кулминационният момент е била хиерогамията — бракът между богинята и владетеля. Освен това са били пазени в дълбока тайна, достъпна само за малцина.
Петър отново наведе поглед към богатата украса на каничката.
Три фриза обрамчваха съда, като създаваха последователни картини. Горният фриз, този, близо до гърлото, бе с по-дребни фигури, които сякаш оформяха празнично шествие, докато в долния изобразените хора седяха, като някои държаха в ръце ритони. Ясно се забелязваха женски фигури в непринудени пози. Като цяло създаваха впечатление за пиршество и веселие.
Близо до дъното, почти незабележими, бяха изобразени релефни фигури на някакви птици, поглъщащи риба.
— Жоро, имаш ли представа дали някъде не е открито копие на купата? — попита Боряна, без да отмества поглед.
Георги я погледна озадачено.
— Поне близко сходство? — вдигна очи тя. — Подобна купа, може би златна, може и да не е в България.
— Не, поне аз не знам да е намирано нещо. От друга страна, аз знам колкото теб — само онова, което е известно и публикувано. Защо питаш?
— О, нищо особено, просто попаднах на фрагмент, който много прилича на част от каничката, и се чудех дали няма подобни ритуални набори и на други места.
— Фрагмент? — вдигна вежди Георги. — Това на трасето на магистралата ли?
Боряна се поколеба.
— Да, но… все още не съм наясно дали е случайно, или е част от нещо по-голямо. Може и да е съвсем различен предмет. Дори не съм го определила още.
— Какъв, златен ли е? — очите на Георги блестяха.
— Да, златен.
— Леле, това е страхотно! В некропол?
— Не. Просто фрагмент, излезе изненадващо.
— Без погребален ритуал?
— Без. Но не знам нищо още, продължаваме да работим.
Жоро замълча и замислено се почеса отново по носа. Понечи да добави нещо, но Боряна го прекъсна.
— Моля те, не го разпространявай засега — усмихна му се ослепително тя. — Като му дойде времето, ще те потърся за консултации.
Петър наблюдаваше внимателно реакцията на управителя към лъжата. По лицето му се четеше явно любопитство, но успя да си наложи да не пита повече. Не можеше да знае какво му минава през главата, но изглежда, Жоро ѝ повярва.
Боряна мълчеше, навела глава към витрината, и внимателно оглеждаше експонатите. Петър предположи, че ще поиска да вземе съдовете в ръце, и с интерес очакваше да чуе какво оправдание е измислила сега. Вместо това тя се изправи и каза:
— Страхотно е, че се видяхме, Жоро, но е време да вървим. Благодаря ти за вниманието и времето, което ни отдели. Обещавам да се отбием пак на връщане.
Когато Кирето се свести, първото нещо, което поиска, бе телефон. Медицинските сестри, които го наблюдаваха, остана-, ха изумени, че е възможно въобще да комуникира, но изпълниха молбата и му върнаха мобилния телефон — все пак не бяха открили негови роднини, на които да съобщят за инцидента.
Очите му гледаха разфокусирано поради обезболяващите, които вливаха през системите. Не владееше пръстите си докрай. Всяко движение изискваше цялата концентрация, на която бе способен. Освен това го болеше, много го болеше. Бореше се да остане в съзнание с цялата си воля.
Натисна зелената слушалка и набра първия номер в списъка. Онзи на Славея.
— Това е! Не разбираш — разпалено говореше Боряна, докато пътуваха обратно. — Онези преследват съдовете, за да могат да възстановят ритуалния набор! Със сигурност знаят от какво се състои, не го търсят случайно.
Петър не споделяше докрай ентусиазма ѝ, някак не му се вярваше група иманяри да търсят исторически артефакти заради някакъв загубен във времето езически ритуал. Но знаеше твърде малко за иманярския бизнес и допускаше, че по света има хора, склонни да платят милиони за древен обреден набор.
— През цялото време е било пред очите ми, а аз не съм предполагала, че е възможно — продължаваше младата жена.
— Хайде на бас, че онова под стълбата е било ритон, искаш ли да се хванем? Мястото беше твърде малко за купата, каничката вече… видяхме какво се случи с нея, така че остава да е ритон, при това само един.
— И как ще разберем? — охлади ентусиазма ѝ Петър.
— Как… като го намерим и го вземем от тях.
— Ти… сериозна ли си? — не повярва на ушите си той. — Да ти напомням ли какво ни се случи вчера?
Боряна гледаше напред, свила плътните си устни в права линия.