— Не, не е необходимо. Само че ти наистина не разбираш.
— Какво не разбирам? — заяде се Петър.
— Това, че онези съдове са истински.
Колата летеше по завоите на пустия път. Вечерта наближаваше и трафикът бе намалял, като само от време на време настигаха някой тежкотоварен камион, пъплещ по наклона с бавна скорост.
— Истински? А другите, онези, които се съхраняват в Националния музей, да не са фалшиви?
— Да — отвърна решително Боряна. — Фалшиви са.
— Боре, май последните събития ти дойдоха в повече. Кой ще си играе да фалшифицира съкровище и да го изравя, уж случайно, с трактор?
— Не, не е това. Изровеното си е истинско, наистина е било на Котис I. Само че е копие на другото — онова, което намерихме ние. Като видях надписа, и се сетих, всичко си дойде на мястото. И дупката, която я нямаше.
Петър не разбираше за какво говори тя, и съвсем се обърка.
— Чакай, чакай, намали малко, че съвсем се оплетох. Кое е копие и каква дупка? Дай отначало, само че по-бавно.
Боряна пое дълбоко дъх.
— Окей. Само следвай мисълта ми — очите ѝ искряха от възбуда. — Помниш каничката от храма, нали? Която онези я взеха?
— Да, горе-долу, не успях да я огледам чак толкова добре.
— Но видя, че е същата като тази? — настоя тя.
— Да, на пръв поглед — отвърна той, после се сети и добави:
— Само че тази няма дръжка.
— Именно, точно това е едно от нещата, които подкрепят теорията ми. На тази от Боровското съкровище няма дръжка, но има следи, че навремето е имало. Какво означава това?
— Не знам какво. Че са еднакви?
— Точно така! Освен че едната е златна, а другата — сребърна.
— С позлата.
— Това не е важно. Трябва да ми повярваш, аз огледах онази съвсем внимателно, защото веднага я познах.
Петър мислеше усилено към какво го води Боряна, но се отказа и реши да следва ритъма ѝ.
— И какво?
— На златната нямаше дупка на дъното, специално погледнах.
— А на тази от Боровското съкровище имаше ли? — попита Петър с интерес.
— Да, не се забелязва, защото е на дъното, но аз съм я виждала. Направена е още при изработката, не е нещо допълнително.
— Добре, после?
— Е, после, какво после, не виждаш ли? Сребърната е копие, при това обозначено като такова, като е пробита умишлено, за да е, е знае, че не може да бъде използвана за ритуала. Освен това едната е златна, най-скъпият метал, от който са се изработвали изключително ценни предмети, а другата е от по-малоценното сребро.
Пътят се виеше в сумрака, като през прозорците нахлуваше хладът на Стара планина.
— Каничките навлизат в набора за пиене на вино към пети век преди новата ера, а онази бе несравнимо по-древна, ако съдим по линеарното писмо, дори може да е още по-древна. Не ти ли става ясно, че сребърната е просто реалистично копие на златната?
— Защо да правят копие на каничка, която е скрита?
— Ето — възкликна Боряна — точно тук е интересното. На какво се правят копия, особено от благородни метали, които се смятат за толкова ценни, че да се подаряват на царе?
— Нещо още по-ценно? — предположи Петър.
— Бинго! Позна — иронизира го тя в отговор.
Той я изгледа продължително, смръщил вежди, и мина на по-висока предавка.
Тя смекчи тона.
— Е, не се сърди, де, аз го подозирах, откакто видях фреските в тайния храм.
— Какво за тях, нали вече ги разгадахме?
Боряна се усмихна ослепително, разкривайки равни бели зъби.
— Да, но не сме разбрали всичко. Не ти ли направи впечатление, че онова, което беше нарисувано, е точно това, което видяхме днес?
Петър си припомни стенописите и образът на човека със завързани очи изникна пред него. Припомни си, че той първоначално пиеше от ритон с протоме на гола жена, после — от каничка, досущ като онази на камъка, и накрая — от купа с полукръгли дръжки.
— Да… Наистина предметите съвпадат — потвърди той. — Само че в това съкровище ритоните бяха три, а на фреските имаше нарисуван само един, при това с женска фигура накрая.
— Ето, сещаш се вече — засмя се Боряна. — Това е ритуалният набор, истинският — онзи, който е нарисуван. Боровското съкровище е копие. Направено преди хилядолетия, но все пак фалшификат. Предназначено е единствено да напомни на този, който го притежава, за мощта на ритуала. Затова е подарявано на царе.
— А ритоните? Защо в Боровското съкровище са три? — попита Петър.
Тя прекара пръсти през косата си и отговори замислено.
— Защото Котис I не е знаел как изглежда истинският ритон.
— Говорѝ по-ясно, не те чувам…