Гласът на Кирето идваше сякаш от онзи свят. Пък и наистина си беше така — Златанов едва не падна от стола, на който се беше разположил, когато осъзна кой го търси. Не можеше да повярва, че е останал жив. Не и след като го видя окървавен, проснат в неестествено разкривена поза върху скалите под върха.
Слушаше напрегнато. Опитваше се да долови какво му казва Кирето, но думите се различаваха трудно поради ефекта от обезболяващите. Очите му постепенно се присвиваха все повече и повече.
— Тогава излиза, че си права в тълкуванието, за което спомена. Онова, че фреските са инструкция, която трябва да се следва.
— Да, така изглежда.
Прохладата на вечерния планински въздух им носеше истинска наслада. Седяха в механата на малък семеен хотел в покрайнините на Котел, след като умората от предния ден взе превес и се наложи да спрат за почивка. Мястото им хареса толкова, че решиха да пренощуват там.
— Защо е цялата работа? Има нещо, което изпускаме — каза Петър. — Онези убиват, без да се замислят, за да се сдобият с оригиналния ритуален набор. Едва ли е само заради цената.
Боряна вдигна рамене.
— Навярно цената му е многократно по-висока, ако е комплект.
— Или вярват в силата на ритуала…
Двамата се спогледаха. На лицето на доктор Казакова играеше лека усмивка.
— Да, бе, някой мераклия иска да се превърне в Бог.
— Това ли е? Това ли е крайната цел на ритуала? — попита Петър.
— Ами да, хиерогамията е кулминацията. Нали чу Жоро?
Младо момиче с плитки джинси и къса фланелка приближи и сложи пред тях две чинии със салата, придружени от парче домашно сирене. Петър изчака момичето да се отдалечи попита.
— Е, кулминация, ама после? Човекът става бог или какво? Има си личен бог, който му изпълнява прищевките?
Боряна взе вилицата си и набоде късче червен домат, преди да отговори.
— Превръща се в антроподемон.
— В какво?
— Антроподемон, междинно състояние между божество и човек. Митичният тракийски цар Резос е бил такъв според трагедията на Псевдо-Еврипид…
Тя спря за миг, после вдигна вилицата в ръка пред лицето си и издекламира:
— „За мене той ще бъде като мъртъв и невиждащ светлината: нито ще се върне в предишния си образ, нито ще види някога лицето на майка си, а ще лежи, вперил поглед в светлината на деня, превърнат в антроподемон и скрит в пещерите на земята със сребърни жили…“
— Боре… — възхитено каза Петър — не предполагах, че можеш да цитираш Еврипид.
— Харесвам древната литература, какво толкова…
Въпреки сумрака Петър забеляза как червенината се разлива по лицето ѝ.
— Интересно защо досега никой не е знаел нищо за този ритуал — смени темата той.
— О, съвсем не е така — каза Боряна и задъвка късчето домат. — Знае се дори повече, отколкото можеш да си представиш.
Замисли се за момент и добави:
— Не за самия ритуал, разбира се, но за философията зад него. Дори има имена на исторически личности, които са били посветени в мистериите на Кабирите.
— Сериозно?
— Да, нали вече ти споменах. Предполага се, че Залмоксис е бил посветен. Орфей също, както и много други.
— Залмоксис не беше ли учител на Хипократ? — припомни си Петър. Искаше Боряна да продължи да говори.
— Да, точно така, но не само това. Той е внушителна фигура, около която има множество митове и легенди. Смятан е за ученик на Питагор, някои казват, че е бил негов роб на Самос.
След това обиколил Египет, за да търси просветление. Естествено, чисто хронологично събитията не съвпадат. Каквато и да е истината, Залмоксис се завръща в древните тракийски земи като носител на ново познание. В крайна сметка е обожествен. На него впрочем се дължи обезсмъртяването на душата след смъртта.
Георги Божанов стоеше изправен до архивното бюро в кабинета си и барабанеше с пръсти по изтърканата повърхност. Очите му невиждащо се взираха към настъпващия през прозореца сумрак.
Думите на Боряна за фрагмента, който е открила, не спираха да се блъскат в главата му. Възможно ли бе това да е артефактът, който търсеше? Ужасно му се искаше да научи още подробности, но от отношението ѝ се досети, че тя не желае да се разпростира. Разбираше я — в техните среди този, направил откритието, държеше правото да го обяви и обираше всички лаври.
Защо точно Боряна? Можеше да е някой друг, някой, с когото не са в толкова добри отношения. Въпреки че, ако трябваше да е честен пред себе си, близостта с доктор Казакова бе доста едностранчива.