Истината бе, че докато работеха заедно преди време, той безвъзвратно се бе влюбил в младата, красива колежка. Неколкократно бе опитал да се сближи с нея, демонстрирайки намеренията си с дребни, но недвусмислени жестове. Отказите бяха любезни, но категорични.
След поредния провален опит му стана ясно, че тя изпитва към него единствено добри колегиални чувства. Реши, че е по-добре да не настоява. Не можеше да си позволи да я загуби като колега и приятел, а ако продължаваше да упорства, това със сигурност щеше да се случи. Тогава взе решение да не насилва късмета си и да запази връзката си с нея, колкото и осакатена да му се струваше. Отдръпна се в себе си, наблюдавайки отстрани. Понякога у него се будеха противоречиви чувства, граничещи със злобна ревност — особено когато я виждаше да се смее с по-млади колеги — но някак успяваше да си наложи контрол. Тя бе независима жена и той не можеше да се бърка в живота и отношенията ѝ. След това пътищата им се разделиха и се чуваха съвсем рядко по служебни поводи. Годините минаваха и той неусетно преодоля увлечението си.
Или поне така си мислеше до днес. Когато я видя да влиза, краката му се подкосиха — гладката ѝ кожа, покрита с равномерен слънчев загар, русата свободно пусната коса и стегнатите гърди, изпълнили фланелката без ръкави — ефектът на отминалите години бе пометен без остатък. Желанието да целуне плътните устни, които се усмихваха към него, бе толкова силно, че за миг усети болка ниско долу, в слабините. Не очакваше спомените да се стоварят с такава сила върху него. Сякаш не бе минал и ден, откакто се бяха разделили. Все пак успя да се овладее и с нищо не показа какво изпитва.
И онзи Петър. Млад, симпатичен, безспорно с повече ум, отколкото показваше. В сравнение с неговите мускули и спортна фигура Жоро изглеждаше като мекотело. Какво въобще си въобразяваше? Че жена като Боряна би харесала някого като него? Хвана го яд на себе си, на мислите си, на усещанията, които образът на Боряна предизвикваше.
Най-много обаче го бе яд на Петър, този синеок красавец, който дори не се стараеше да привлече вниманието на Боряна.
Взе телефона си и набра номер, който отдавна не бе набирал.
— Да, сериозен проблем — потвърди Славея. — Общ, не само мой.
Венци Русев не искаше изобщо да говори с него, но Златанов бе твърде настоятелен. След смъртта на професора Венци се бе покрил и по всякакъв начин се стараеше да избягва контакт.
Досега не се бе замесвал в убийство. Не можеше да повярва как се обърка всичко. В началото бе лесно — вършеше малки услуги на Златанов, предупреждаваше го, когато се планираха проверки или акции, покриваше дребните издънки. Няколко пъти бе разпоредил задържането на конкурентни групи, които опитваха да действат самостоятелно. Неусетно се оказа въвлечен в организацията на Славея, без да може да се измъкне дори и да искаше. Златанов плащаше добре наистина, но изискваше твърде много. Нещата стигнаха дотам, че Венци бе принуден да изпълнява всяка негова прищявка, тъй като Славея го държеше в ръцете си.
Убийството на професор Николов го отрезви и той реши да прекрати всякакви връзки със Златанов. До момента, в който онзи не се появи в дома му. Разбираше колко дълбоко е загазил, но въпреки това се бореше.
— И какво да направя аз? Имаш си проблем, решавай си го! — отпуснато каза Венци и се облегна назад в стола. Бе притеснен, но с нищо не се издаваше.
— Не ми говори така! — повиши тон Славея. — Проблемът е твой, ти беше там, ти уби професора!
— Не, не, не — размаха бавно показалец Русев. — Не можеш да ме замесиш в това. Твоите малоумни горили бяха тези, които решиха да го режат. Споменът за кръглите, изпълнени с ужас очи на възрастния професор, едва видими зад превръзката, запушваща устата му, накара стомаха му да се свие.
Златанов вдигна рамене.
— Да, да… точно така, наистина — примирено каза той и се усмихна мазно. — А кой седеше с тях и задаваше въпросите? Кой им каза как да влязат в хотела? Кой върза Николов?
Въпросите удряха един след друг в лицето на Венци. Той много добре разбираше в какво се бе забъркал — в крайна сметка това му бе професията, но опитваше отчаян блъф. Най-добрата защита бе атаката.
— Не можеш да ме изнудваш, защото аз действах по твоя заповед. Освен това нищо не съм пипнал. Ти си и поръчител, и извършител.
Славея се наведе към него и сложи ръка върху рамото му. Погледна го със свити очи и заговори тихо.
— Така е, аз съм замесен. Ако истината излезе наяве, може би ще лежа — пръстите на тежката му длан започнаха да мачкат мускулите на кокалестото рамо. — Аз съм лежал в пандиза вече, нали знаеш?