Венци го погледна, без да реагира.
— Ти лежал ли си? — продължи да стиска все по-силно Златанов. — Знаеш ли колко приятно ще ни бъде?
Говореше бавно, като натъртваше на всеки звук.
— Аз и ти. Заедно. За много дълго. Знаеш ли какво се случва на такива като теб, когато попаднат в пандиза? Много весело си прекарват.
Пръстите се впиваха в рамото на Венци и му причиняваха остра болка. Той опита да се изплъзне от хватката, но Славея го хвана за ухото с другата си ръка. Започна да го опъва и върти.
— Но ти няма за какво да се безпокоиш, аз ще те пазя. Приятелите се пазят. Нали сме приятели, а?
Устните му бяха отворени в усмивка, но свинските му очички гледаха студено.
— Вършим си услуги, помагаме си. Само от време на време ще те пускам на някой мангал — с престорена тъга продължи той, без да отпуска хватката си. — Няма как, с тях също трябва да съм приятел, но те не са лоши хора. Чудесно ще бъде, какво ще кажеш?
В компанията, от която Георгиев бе наел кола, не знаеха местонахождението ѝ. Нямаха достатъчно средства, за да монтират GPS устройства за следене на всяка машина. Единственото, което разследващ полицай Петков успя да разбере, бе, че колата не е върната и все още е в Георгиев.
Справката за телефоните или по-скоро за това кой ги бе проверявал преди смъртта на професора удари на камък. Системата на мобилния оператор не пазеше данните, макар да се изискваше документация, която съпровожда и доказва необходимостта от проверката. Процедурата по издаване на заповед бе тромава и изискваше разрешения от прокурор и съдия. Очевидно, който и да я бе разпоредил, не искаше да оставя следи и имаше възможността да го направи.
Не бяха много хората с такива възможности, до един от системата на полицията. За съжаление, Петков не бе един от тях и трябваше да следва правилата, колкото и да не му харесваше.
Остави проблема назад, докато реши как да продължи, и се концентрира върху другите дела, които го затрупваха.
— А онази жена от фреските в храма? Нали каза, че е Голямата Майка, главната богиня на Кабирите.
— Да, какво за нея?
— Ако всичко нарисувано е истинско, значи, че и жената е истинска и ритуалът завършва с… хм… акт.
— Е, сигурно всяка жена може да свърши работа — погледна го косо Боряна.
Сега бе ред на Петър да се изчерви.
— Е, да, де, но не трябва ли да е богиня, за да е пълноценен ритуалът?
— Ех, Пете — усмихна се тя, — не си ли разбрал още, че всяка жена е богиня…
— Хахаха, обгрижвана от съответните ритуали, нали? Защо ли се чувствам чудесно като заклет атеист? — засмя се в отговор той и допълни: — Има и друго. Видя ли онзи с меча, който бе насочен към гърдите на човека с превръзката на очите?
— Видях го.
— Май после в купата онова, което пиеха с богинята, не беше вино…
— Да, така е — потвърди Боряна. — Пък и грифонът на дъното на купата е показателен.
— Какво имаш предвид?
— Не видя ли онази купа в музея?
— Е, да, какво за нея?
— Грифонът разкъсва сърна, посланието тук е директно — Боряна потропваше леко с крак. — Пречистване чрез символична смърт, която трябва да приемеш смирен, с пълна вяра в богинята. Навярно има и някакви изпитания, през които да се премине.
— И да пиеш кръвта си?
Боряна вдигна рамене.
— Кой знае, може и да е част от изпитанията. Или да не го разбираме правилно.
Петър схващаше донякъде символиката, но актът на пиене на човешка кръв го озадачаваше. Не помнеше да е чувал за човешки жертвоприношения при древните траки. Като изключим робите и жените, погребвани с владетеля, разбира се, но те трябваше да придружат мъртвия в неговия задгробен живот. Не бяха жертвани като дар към боговете.
— Хм, да пият кръв… Не е ли малко варварско?
— Какво означава варварско? — отвърна с въпрос Боряна. Кракът ѝ не спираше да потропва по пода.
— Не знаех, че траките са практикували човешки жертвоприношения — усъмни се той. — Че и канибализъм…
— Практикували са, даже съвсем директни.
— Нямах представа…
— Отново са отнесени към Залмоксис и философията му — продължи Боряна, след което допълни: — Много неприятни са били — веднъж на пет години избирали пратеник до бога — в случая Залмоксис — предавали му посланията си и го хвърляли към трима воини, държащи копия, така че сам да се набоде.
— Сериозно?
— Напълно. При това, ако не умирал веднага, оставали много разочаровани, тъй като за тях това означавало, че боговете не искат да приемат пратениците. Затова пращали нов.