— Коя е тая колежка, някоя хубава ли е?
От другата страна последва миг мълчание. Златанов се канеше да повиши тон, когато чу отговора.
— Доктор Казакова. Тя работи на трасето на…
— Кой?! — рязко се изправи Славея.
— Ъъъ… Казакова… — гласът едва се чуваше.
— Кога, бе? — изрева.
— Ами… днес дойде при мен да ме пита за съкровището. Интересуваше се от купата. Каза, че е намерила фрагмент от амфоровата каничка… Нали за него трябваше да ти звъня?
— Не говори повече, утре съм при теб — каза Славея и затвори телефона.
Тихата нощ бе влажна и гореща. Във въздуха витаеше усещане за безметежност и покой. Сякаш всички хорски грижи се бяха изпарили и всеки бе намерил своето кътче спокойствие.
Венци Русев стоеше прикрит в сенките и наблюдаваше вратите на интензивното отделение вече повече от час. Бързо установи ритъма на посещенията на сестрата и разбра, че от мига, в който влезе, ще разполага с не повече от десет минути.
Предостатъчно.
Не успя да разбере дали Кирето е говорил с някого. Всъщност това нямаше значение, никой не би се занимавал с бълнуванията на някакъв упоен смъртник. Проблемът щеше да дойде, когато вече не е толкова упоен. Не биваше да позволят това. Яд го беше, че се налага лично да разчиства след Златанов, но доколкото познаваше другия идиот — Кофата, ако оставеше на него, сигурно до сутринта всички щяха да бъдат арестувани.
Не можеше да остави съдбата си в ръцете на други. Никога не го бе правил, нямаше да го допусне и сега. Когато Славея му нареди на всяка цена да изтръгне какво е значението на онзи надпис от професора, той предвидливо отмъкна фланелката и членската карта на Боряна Казакова. Предпочиташе да не ги използва, но му се наложи. Благодарение на прозорливостта си успя да насочи разследването в съвсем друга посока. Едва ли някой от биячите на Славея би се досетил да направи това. Сега отново трябваше да разчита на себе си и нямаше да се поколебае да го направи.
Сестрата излезе от стаята, като остави вратата леко открехната, за да чуе звуците на алармите, и се насочи към малката стаичка за почивка. По телевизията вървеше любимият ѝ сериал. Не искаше да изтърве нещо.
Без да губи време, Венци се плъзна в затъмнената стая на интензивното отделение.
Смяната на доктор Генчев приключваше без особени проблеми и той не се чувстваше уморен. Дори напротив — бе пълен с енергия. Когато реши да спази Хипократовата клетва и да спаси Кирето вместо да се наслади на отмъщението, светът около него някак се обърна. Може и да си въобразяваше, но животът му сякаш потичаше в правилната посока. Някак събитията започнаха да се нареждат и това караше доктора да влага младежки ентусиазъм във всичко, с което се захванеше. Изживеният катарзис го караше да се чувства нов човек.
Замисли се за Кирето. След като го бе кърпил, в интензивното не го бе виждал. Само знаеше, че е жив и че има всички изгледи да се възстанови. Е, никога нямаше да бъде същият, не и с парализа на долните крайници, но щеше да е жив.
Господ си знае работата, помисли си. За този млад човек физическата форма бе всичко, а сега му бе отнета. Осъждаше го на мизерия и мъчението да преживява всеки ден отново и отново. Не изпитваше злорадство, единствено тъжно съжаление.
Искаше да го види отново.
Стъпките му го водеха по притъмнелия коридор към интензивното отделение. Малко преди да стигне до вратата, се размина с висок забързан човек в тъмни дрехи. Не би му обърнал внимание, тъй като често се случваше правилата да се нарушават и да се допускат роднини на болните в интензивното, но дрехите на този привлякоха погледа му. Въпреки горещината вън човекът носеше черна фланела с дълъг ръкав, тъмносини дънки и ниско нахлупена бейзболна шапка.
Хвърли му изпитателен поглед, но онзи отклони очи, сви лице към гърдите си и ускори крачка, като почти го блъсна на разминаване. Докторът успя да забележи изпитото лице в сянката на шапката.
Напомни си да смъмри сестрите, че отново пускат посетители, където не трябва.
Посегна да отвори вратата и тогава чу писъка на алармите. Сестрата изскочи от стаичката за почивка и влетя в залата.
Когато достигна до леглото на Кирето, вече бе твърде късно, за да направи каквото и да било.
Докато чакаше полицията, доктор Генчев се двоумеше дали да разкрие факта, че знае кой е Кирето и в какво е бил замесен. В същото време опитваше да възстанови образа на човека, с когото се размина на влизане.