Петър се вгледа в искрящите ѝ очи.
— Разбирам.
— Добре… — пое въздух Боряна и се отпусна обратно в люлката.
Не искаше да ѝ противоречи, особено като виждаше с какъв ентусиазъм говори, затова внимателно добави.
— Разбира се, ако не грешим някъде.
— Къде да грешим? — рязко вдигна глава тя.
— Във връзките между събитията и нещата, които открихме досега. Или в съществуването на Залмоксис като историческа личност въобще. Или пък в съществуването на пещера, в която да е бил затворен за четири години.
— Не грешим — заяви категорично Боряна. — Няма как. Досега информацията за Залмоксис и неговите ритуали бе забулена в мистика, но онова, което видяхме, си е съвсем реално. При това потвърждава доста точно историческите препратки.
Спря за секунда, после нервно допълни:
— Независимо дали той е истински, мистериите са, както и ритуалите, свързани с тях. Онези пещери съществуват, без значение дали човекът, който ги е обитавал, се казва Залмоксис, Орфей или който и да било. Мисля, че сам се убеди в това.
— Тоест разчитаме, че и всичко останало е истина?
— Точно така. По-добра идея ли имаш?
— Не, нямам — Петър въздъхна и седна до нея, държейки чинията с мекици в ръка.
— Как точно ще стане? Ако беше толкова лесно, пещерата му не трябваше ли да е открита досега?
Боряна поглади с ръка брадичката си.
— Няма да е лесно, дори може да е изстрел в тъмното, но имам идея откъде да започнем.
— Бихте ли повторили, ако обичате?
Доктор Генчев се потеше, без да му е горещо, седнал на удобния стол в собствения си кабинет. Климатикът охлаждаше въздуха приятно, но въпреки това усещаше как по челото му се събират ситни капчици пот.
Извади бяла, ароматизирана кърпичка от картонената кутия на бюрото си и небрежно избърса лицето си, след което я захвърли в кошчето в краката си.
Полицаят му бе казал, че иска да му зададе само няколко въпроса относно обстоятелствата около смъртта, но разговорът се превърна в разпит в момента, в който докторът спомена, че познава убития.
— Работи за престъпник — повтори докторът с въздишка.
— Кой престъпник?
— Георги Златанов. Прякорът му е Славея.
Полицаят присви очи и се вгледа в лицето на доктора. Отоците бяха спаднали, но синините вече добиваха виолетови оттенъци и безпогрешно издаваха колко жесток е бил побоят, който ги е причинил.
— Откъде сте толкова сигурен? — попита.
— Видях го със собствените си очи.
Човекът срещу него зарея поглед през прозореца за момент, после вдигна поглед към доктора. Имаше ясносини очи.
— Той ли направи това? — кимна към него.
Иван отклони очи и отговори тихо:
— Той… и още един.
Полицаят посегна към правоъгълна чанта с много джобове, провесена на облегалката на стола. Извади от нея малък тефтер с черни корици от изкуствена кожа и внимателно го постави на бюрото пред себе си. Отгърна на първата свободна страница и бръкна в горното джобче на ризата си, вадейки с два пръста жълт пластмасов химикал.
— Защо не ми разкажете всичко отначало?
— Преди години, още като стажант, работех в археологическия комплекс в Сборяново, Жоро беше шеф на моята група — нетърпеливо обясняваше Боряна, докато Петър привършваше със закуската си. — Тогава гробницата вече бе отворена за посещения, но въпреки това работехме по нея. Използвахме сеизмични радари, за да изследваме насипа.
— Георадари?
— Да, само че от по-старо поколение. Не бяха толкова чувствителни, колкото сегашните. Даваха най-обща представа за плътността на слоевете и предполагаемия механичен състав.
— Защо сте използвали георадари, нали вече е била открита?
— Да, но докато е разкриван входът, са установени няколко пласта, за които се предполага, че са досипвани в продължение на столетия. Това е твърде необичайно за изграждането на тракийските гробници. Предполагахме, че е възможно да има и друга в съседство на тази.
— Разбирам… — кимна Петър.
— Да, но случаят не беше такъв.
— Не сте открили друга гробница.
— Не — потвърди Боряна, — поне не такава, каквато очаквахме.
— А каква?
— Така и не разбрахме, не копахме, за да я разкрием.
Тя млъкна замислена, сякаш се връщаше обратно в спомена. Петър търпеливо чакаше да продължи.
— Тогава, докато работехме близо до основата, един от операторите забеляза нещо необичайно в пластовете под гробницата. Някаква аномалия.
— В пластовете?
— Да, едва се забелязваше, но бе достатъчно, за да ни заинтересува. Разбираш ли, тогава ръководител на екипа беше… — тя замълча за миг — хм, археолог, който вече не е между живите, но даваше всичко на света, за да намери нещо. Често престъпваше дори елементарните правила за работа.