— Бързали са — предположи Петър.
— Да.
— Каква е връзката с нашия човек?
— Тази, че до смъртния одър има положена скулптурна фасада на храм, по което може да се съди, че е предстояла хероизация — обожествяване — на покойния. Сцената по хероизацията е изобразена на купола на гробницата. — Интересното е — допълни Боряна — че гробницата е в елинистичен стил, доста конкретно преследван от архитектурата и стенописите, докато тракийските ритуали са запазени без изменение. Наред с Дромихет има положени и пет коня, както и една наложница, за да го съпровождат в задгробния живот.
— Боре, тия много сериозно са гледали на оня свят — опита да се пошегува Петър, но студеният поглед на Боряна стопи усмивката му.
— Това ги е правило хора — каза тя, гледайки го право в очите. — Не е достатъчно да слезеш от дърветата, за да се наречеш, човек. Независимо колко кърваво и безсмислено ти се струва онова, което са правили, то е част от тяхната космогония и религия. Ти, мили ми Петко, си директен плод на техния варварски подход към света.
Петър не разбра с какво провокира такава реакция, но се опита да замаже гафа с шега.
— Добре, де, извинявай, ще му оставя едно цвете на Дромихтет.
— Дромихет, не Дромихтет…
Боряна смръщи вежди и се загледа през предното стъкло, без да каже нищо повече. Неловко мълчание се възцари за около минута.
— Боре, извини ме наистина. Не исках да прозвучи грубо — каза Петър накрая.
Тя въздъхна тихо, приглади косата си назад с ръка и обърна поглед към прозореца.
— Както и да е… Не мога да очаквам всеки да разбира значението на културната еволюция така, както го разбирам аз.
Петър се досети за причината Боряна да приеме репликата му толкова навътре. Все пак тя бе човек, който е отдал живот и кариера на изследване на древната история, преследвайки недоловимите следи на прогреса през хилядолетията. Навярно съзираше друг вид красота в преплетените нишки на историята. За нея комплексните процеси в развитието на дадено общество не бяха изолирана случайност, захвърлена от съдбата в някой край на света и времето, а свързани помежду си събития, които водеха до общо, световно израстване. Терминът, който бе използвала — културна еволюция — сам по себе си разкриваше отношението ѝ към онези ритуални практики, вярвания и ценности, които определяха обществото и неговите културни особености.
Права бе, не можеше да го отрече, в древния свят границата между животинските инстинкти и варварството, от една страна, и духовността, вярата в нещо извън непосредствения материален свят, от друга, малко или много бе променила хода на историята. Съвременният свят бе избрал да вярва, че промяната е към по-добро.
— Има и още нещо — прекъсна мислите му Боряна. — Могилата е била многократно насипвана през годините. Много след траките, в продължение на години. Дори се смята, че Омуртаг е изградил голяма част от последния насип. Всъщност ние точно това изследвахме, когато случайно попаднахме на кухината в центъра на гробницата.
Макар и да бе разгарът на лятото, в сравнение с непоносимите жеги в България времето в Лондон бе приятно хладно. Напук на всички клишета от няколко дни не бе капнала и капка дъжд. Въпреки това ниско окосените ливади, покрай които минаваха, искряха в изумруденозелено.
Виктор се наслаждаваше на гледката през затворения прозорец на лимузината, докато обмисляше каква част от случилото се да разкрие. Щеше да получи това, което иска, по един или друг начин, нямаше съмнение. Той знаеше как да говори с хората, при които отиваше. Те го очакваха и със сигурност биха искали да разберат резултата от посещението му в онази затънтена държава. Нямаше да им разкрие всичко в никакъв случай. Само което е безопасно. Толкова, колкото да получи онова, което търсеше. Знанието е сила, а точно сега той се нуждаеше от нея. Бе толкова близо.
— Интересно, досега мислех, че могилите са разравяни, а не допълнително засипвани.
— Именно — съгласи се Боряна. — Точно това е интересно. Защо ще трупаш повече и повече пръст върху нещо, което е толкова далеч от твоите вярвания и религия? Ако приемем, че хан Омуртаг е бил последен, разбира се.
Петър зарея поглед в полята, които се носеха покрай тях.
— За да скриеш нещо — каза. — Нещо, което не искаш никога да излезе.