Черният лексус беззвучно отби към масивна къща с тухлена фасада и стръмен покрив, покрит с тъмносиви каменни плочки. Всъщност думата къща не можеше да обхване напълно мащаба на сградата — двете крила и основната фасада от червени тухли създаваха повече впечатление за средновековно имение, отколкото за съвременен дом. Гумите на тежката лимузина пукаха леко по чакълената настилка на алеята към входа.
Там го очакваше висок, извънредно слаб мъж в средата на четиридесетте с безупречна зализана настрани прическа и бели ръкавици. Застанал изпънат като струна под надвиснала козирка, подпряна на дебели дървени греди, той гледаше невъзмутимо напред.
— Сър — поздрави той и леко се поклони, преди да затвори вратата на лимузината с елегантно движение.
— Здравей, Питър — отвърна Виктор с усмивка. — Приятно ми е да те видя отново.
Въпреки че английският не му бе роден език, само отлично тренирано ухо би доловило остатъците източноевропейски акцент. Гордееше се, че за всички тези години, прекарани зад граница, бе успял да усвои езика дотам, че да победи англичаните в съревнование, в което те имаха несравнимо предимство.
Икономът се отмести встрани и с жест го покани към входната врата.
— Оттук, моля.
Поеха по широк тъмен коридор. Виктор не влизаше за пръв път в къщата, но средновековният ѝ вид не спираше да го очарова. Коридорът ги отведе в голяма, потънала в сумрак зала. Прозорците ѝ бяха покрити от тежки завеси и ярката светлина отвън трудно успяваше да се процеди, за да разсее тъмнината. Стените бяха покрити с картини и гоблени, някои от които несъмнено древни. Силуетите на два пълни набора средновековни доспехи, изправени в ъгъла до входа, сякаш стояха на пост и бдяха зорко над посетителите.
Подът бе покрит с разноцветни килими, които заглушиха стъпките му, докато се приближаваше към двата обемисти дивана, тапицирани с тъмночервена естествена кожа. Разположени пред огромна камина, в която тлееше покрита с пепел жарава, те създаваха усещане за удобство и лукс.
— Виктор! — възкликна дребен, побелял старец и затвори звучно тежката книга, която четеше под зелена нощна лампа. Изправи се пъргаво от дивана и с бързи крачки се приближи към него. Походката му се клатушкаше, сякаш той леко накуцваше с десния си крак. — Много ми е приятно, радвам се, че толкова скоро се връщаш.
Кашмиреният пуловер, с който бе облечен старецът, описваше слабите му рамене. Оредялата му сребриста коса бе вчесана назад в опит да маскира голо теме. Това сякаш бе единственият суетен жест, който можеше да се различи в мъжа. На лицето му светеха тъмнокафяви, почти черни очи, които изучаваха лицето на Виктор с жив интерес.
— Ото, радвам се да те видя.
Старецът хвана дясната му ръка и го поведе към диваните.
— Заповядай, седни и сподели едно питие с мен. Само моля да спестим любезностите, които изискват да стоя на крака.
За разлика от Виктор възрастният мъж говореше със силен немски акцент.
— Ишиасът ли се обажда пак? — любезно се заинтересува Виктор.
— Да, да — Ото махна с ръка и се отпусна на дивана. — Не е важно, стига да не се налага да стоя на крака. Как пътува?
— Както можеше да се очаква — лаконично отговори Виктор и поясни: — Нискобюджетна компания.
Старецът поклати глава.
— Да, разбирам. Неудобство, но се надявам да си струва бързането.
Виктор потъна в мекия диван и усети колко уморително е било все пак пътуването. Икономът се приближи с кристална чаша в ръка и безмълвно му предложи питие.
— Надявам се да си струва. Доколкото те познавам, си намерил онова, което търся — каза Виктор и пое чашата.
— Разбира се, че ме познаваш — отвърна беловласият мъж и вдигна чаша. — И разбира се, си напълно прав. Намерихме онова, което търсиш.
Вътрешността на гробницата бе хладна и сумрачна. Климатичната система поддържаше постоянна температура, за да може атмосферните влияния да се сведат до минимум. Коридорът водеше към три правоъгълни помещения, като едното от тях бе разположено встрани от централната ос на композицията.
— Колко точно е наместено всичко — възхити се Петър, докато гледаше незабележимите цепнатини между каменните блокове.
— Не е само това — отвърна Боряна, — блоковете са захванати с метални скоби, залети с олово.
— Еха, здраво са работили.
— О, със сигурност е здраво. Само си представи, че е строено през IV век пр.н.е. И още е непокътнато.
Петър оглеждаше с интерес стените на гробната камера. През известно разстояние по стените бяха разположени гладки стройни колони, а между тях имаше изваяни в скалата ниски женски фигури. Повечето от тях бяха с две вдигнати ръце, сякаш носеха напречните блокове, крепящи купола на гробницата. Само онези, разположени в ъглите, имаха по една спусната ръка.