Озадачен, Петър пристъпи крачка напред, но бързо отдръпна крака си миг преди да настъпи пепелянката на земята. Отстъпи и изчака змията да се скрие в тревата, но тогава забеляза, че главата ѝ е смачкана. Прескочи влечугото и приближи до изкопа. Изглеждаше пресен, пръстта на дъното беше още влажна. В отсрещния край, до едно от каменните стъпала, лежеше втора пепелянка, също мъртва.
Клекна и се взря в рова. Напомни му за гроба, в който положиха дядо Васил само преди ден.
Веднага разбра какво се е случило. Не му бе трудно, тъй като знаеше историите, които разправяха местните за дядото.
Децата, с които играеше навремето, не криеха нищо от разказите на родителите си за стария иманяр. Врели-некипели, дядо Васил им се присмиваше и му казваше да им отговаря, че от имане не се забогатява, а от труд. После добавяше, че най-голямото богатство на човек е скрито в сърцето му.
Не бе минал и ден от погребението, а вече налитаха като лешояди. Може би наистина трябваше да продаде мястото. Нямаше да го оставят на мира, докато не унищожат всичко. Започна да се изправя, когато погледът му се спря върху купчината пръст под последното стъпало. Нещо не се връзваше, защо ще връщат обратно изкопаната земя?
Взе някакъв кол, който се подмяташе наблизо, и разбута купчината с върха му. Не му беше трудно, на тридесет и една, в отлична физическа форма, той с лекота отместваше буците пръст.
Когато нишата, облицована с каменни плочи, се разкри пред очите му, Петър разбра, че историите за дядо Васил са били верни. Гледаше и не вярваше на очите си. Дъртият козел наистина беше крил нещо в къщата си! Кой би повярвал?
Влезе в дупката, за да разгледа по-отблизо. Нишата не беше голяма, но цената на скритото навярно не зависеше от размера. Протегна ръка навътре и опипа гладката повърхност. Вече отдръпваше ръката си, когато усети грапавините под пръстите си.
Изненадан, той забърса пръстта и погледна отново. Пред очите му се откриха контурите на някаква фигура, издълбани плитко в каменната плоча. От ъгъла, под който Петър гледаше, не успяваше да различи каква е рисунката, а нишата беше твърде тясна, за да пъхне глава вътре. Вместо това реши да извади плочата.
Преди да продължи, направи няколко снимки с мобилния си телефон.
В къщата беше прохладно. Може би поради старите вестници, с които бяха покрити прозорците, а може би заради кирпичените стени, но температурата беше съвсем поносима. Миришеше на прах и старост.
Захабената маса, покрита с протрита мушама, си беше същата, както и столовете, леглото с увисналата пружина и вехтият гардероб, в който дядо му държеше официалните си дрехи. На закачалката до стената висеше отдавна забравена синя риза. Избеляла от времето, покрита с фин прах, тя напразно чакаше дядо Васил да я стопли с тялото си.
Каменната плоча лежеше тежко на масата. От нея го гледаше изображението на конник, държащ копие. Барелефът не бе изработен от дядо Васил, това беше сигурно. Плитките линии, загладени от годините, на места почти изчезваха. Петър не знаеше колко време е необходимо, за да се износи камък така, но със сигурност беше повече от един човешки живот. Ездачът носеше плащ, който се развяваше зад него, а ръката с копието беше вдигната високо над главата. В краката на коня лежеше някакво животно, може би куче, а зад него — още едно. Малко по-назад, някак в края на плочата, се забелязваше изправена човешка фигура. Времето не беше пожалило образите, но ясно се виждаше дългата дреха, която фигурата носеше. Приличаше на жена. Цялата композиция напомни на Петър за иконата на свети Георги, само че тук в краката на коня имаше куче. Впрочем ездачът насочваше копието напред и изглеждаше, че кучето помага на конника, а не е обект на атака.
На обратната страна на плочата дълбок, гладко издълбан канал очертаваше правилна окръжност с диаметър около двайсетина сантиметра. След като го почисти внимателно от пръстта, Петър видя шест малки квадрата, разпределени на равни разстояния по окръжността. Ръбовете бяха ясно очертани и всички елементи имаха еднаква дълбочина.
Мислите му се отклониха и се зареяха във времето, когато прекарваше летата тук. Свободата и щастието на ония години никога нямаше да се върнат. Удоволствието да плуваш с хавайски харпун между скалите или да скитосваш из горите с тайфа безгрижни хлапаци, беше онази част от детството, която го караше да се усмихва. По-късно, когато остана сам на тринайсет години, след като и баща му почина, се наложи дядо му да се грижи за него, но вече не беше същото. Пак му харесваше да е в тази малка белосана къщурка, само че безгрижието бе изчезнало безвъзвратно. Оттогава дядо Васил не беше същият. Мъката по загубата на сина му, а две години преди това и на снаха му го състари за няколко месеца. Ако не беше малкият Петър, за когото да се грижи, вероятно би се предал много преди това.