— Да, нито да обикаляш исторически забележителности.
Очите ѝ го гледаха дяволито.
Петър отвори шофьорската врата и отвътре изригна невидим облак нагорещен въздух. Облегна ръка на тавана, но бързо я отдръпна — пареше като нагорещен тиган. Погледна към Боряна, изправена от другата страна.
— Сега накъде?
Виктор пое пожълтелия лист хартия с внимание, граничещо с нежност. Сърцето му биеше до пръсване, но той се стараеше да не му личи. Най-накрая — само крачка го делеше от събирането на всички части на пъзела.
Погледът му пробяга по документа, ситно изписан с наклонен надясно почерк. Опита да прочете думите, но те бяха написани на непознат език. Вдигна очи към Ото.
— Какво е това? Не разбирам, някаква шега ли?
Очите на възрастния мъж сияеха.
— Не, Виктор, съвсем не, никаква шега няма тук. Това, което държиш, е документ или поне част от документ, който е разковничето към онова, което търсиш.
Виктор сви очи и се загледа в Ото. Възможно ли бе да знае към какво се стреми? Имаше ли някакъв шанс да е успял да постави всички късчета информация на местата им и да прозре истинския му замисъл?
— Какво имаш предвид? — попита предпазливо.
— Това, драги ми приятелю, е част от архива на професор Геза Фехер.
— Кой? — отдъхна си Виктор.
Възрастният мъж меко се засмя.
— Ето, виждаш ли — чудесно е, че нашата организация има толкова стройна структура — всеки от нас има област, в която е специалист. Затова все още си принуден да търпиш ужасното ми произношение.
Виктор не каза нищо, но усети известно неудобство, явно германецът го познаваше по-добре, отколкото предполагаше. Освен това бе прав — Ото изпълняваше функции, които в свободна трактовка биха могли да се определят като библиотекар или шеф на архив. Само че това бе архив, трупан с векове, съдържащ документи и артефакти, които нито един музей не подозираше, че притежават. Не знаеше колко обемист трябва да е този архив, но предполагаше, че е пръснат на различни места из света. Например като това, в което се намираше в момента. Места със силно ограничен достъп, където не влизаха случайни хора. Всъщност съществуването на подобни места бе известно само на хората от върховите нива в организацията. Общо четирима.
Ото продължи, все така усмихнат.
— Професор Фехер е унгарски учен, работил в първата половина на миналия век. Профилирал е усилията си в търсенето на връзки между старомаджарите и прабългарите. Работил е в България няколко години, като е поддържал отлични връзки с българските учени по онова време.
— Какво общо има той с онова, което ми е необходимо?
— Нищо, разбира се.
Виктор усещаше, че Ото си играе с него, но не можеше да направи нищо. Съвсем явно бе, че старецът е открил нещо, така че реши просто го остави да се наслади на дребното си надмощие в момента, колкото и да се дразнеше.
— Неговите открития, ако въобще мога да ги нарека така, не са от значение. Това, което те интересува, е архивът му.
— Продължавай.
Възрастният германец се протегна към чашата си и я взе в ръка.
— Цяло щастие е, че сме успели да запазим архива непокътнат и в пълен комплект.
— Ото, моля те! — избухна Виктор. — Разбирам, че и това е важно, но не може ли да се концентрираме върху нещата, които ме интересуват.
— Виктор… — тъжно поклати глава старецът — младостта ти пречи да разбереш, че няма маловажни неща. На твоите години нетърпението би трябвало да се е трансформирало в мъдрост.
Очите на беловласия мъж го гледаха с мек укор.
Виктор се облегна обратно на дивана със стиснати зъби.
— Извини ме, Ото, може би съм напрегнат от пътуването. Моля, продължи, разкажи ми за архива на професор Фехер.
Старецът отпи и постави чашата си обратно на масата.
— Разбирам те напълно, няма как да не си уморен. Да продължим утре може би? След като си починеш?
— Не е необходимо, моля те, приеми още веднъж извиненията ми, държах се непочтително.
Нещо в стареца го караше да се чувства, сякаш се намира пред учителя си от началното училище. Въпреки че бе на петдесет и четири години, Ото все още го наричаше „млад“ и му заявяваше в лицето, че е невъздържан. По някаква причина се почувства засрамен и усети как се изчервява.
Възрастният германец го наблюдаваше с мълчалив интерес.
— Кажи ми за архива — каза Виктор, като се намести удобно.
— Архивът е тук, пред теб — кимна към масичката Ото и скръсти ръце на гърдите си. — Както вече споменах, цяло щастие е, че сме успели да го запазим, тъй като е трябвало да бъде изгорен.