Когато се качиха в колата на тръгване от Свещарската могила, Боряна бе пояснила, че Георги Божанов е единственият човек, който би могъл да им помогне. Сега, когато имаха ясна цел, тя предложи отново да се върнат в Русе, като разчиташе на помощта му. Неговите публикации върху погребалните обреди на гетите го правеха ерудиран специалист с международно признание, макар той самият да не търсеше известност. Боряна поясни, че не разбира защо досега не е защитил доцентура, въпреки че притежава необходимия потенциал. Освен това той също бе работил на Свещарската гробница. Настоя да му кажат какво търсят в действителност, без обаче да разкриват всичко.
Придържаха се към историята за намерения фрагмент, заради който предполагаха, че съществуват златни копия на Боровското съкровище. Боряна обясни идеята си за връзката между мистериите, Залмоксис и ритуалния набор. Умишлено пропусна момента, че идват от комплекса в Сборяново, както и това, че има замесена иманярска банда, готова на всичко, за да се сдобие с частите на ритуалния набор. По всичко личеше, че той ѝ вярва. Петър разбираше желанието ѝ да го предпази на всяка цена. Особено след смъртта на професор Николов.
Говореха вече половин час, като разговорът се водеше на бързи обороти и често правеха препратки към местности и термини, за които Петър подозираше, че са добре известни в археологичните среди. За негово съжаление те не му говореха нищо.
— А другаде? Освен Свещари? — питаше Боряна.
— В свещената Когайон, между Прут и Серет — засмя се Георги. — Страбон така казва, сещаш се.
— Да… — сви рамене Боряна — в Румъния. Само дето там няма нищо открито. Защо тогава фрагментът, който открих, е у нас? Знам какво казва Страбон, но няма ли някакви други препратки, които да сочат, че е възможно пещерата да е в нашите земи?
— Не, поне аз не съм чувал — поклати глава Жоро. — Какво не ти харесва на Свещари? Съвсем добре си се връзва. Ти беше там, знаеш какво видяхме. Помниш, че тази възможност се разглеждаше още тогава.
— Не става въпрос дали ми харесва, просто искам да проуча всички възможности. Ти си специалистът по гетите, няма кой да знае по-добре. Може би има нещо, което пропускам.
Георги въздъхна и каза:
— Според мен, ако въобще има някаква възможност пещерата на Залмоксис да се намира по днешните ни земи, то това е там, под Свещарската могила.
Петър постави чашата си на малката масичка, обсипана с многобройни избелели кръгове, и вдигна очи.
— Как може да се стигне до нея?
— С копане — усмихна се към него Жоро.
Усмивката му изглеждаше искрена, но Петър не можа да пропусне ироничния блясък в ъгълчето на очите му. Сигурно въпросът му изглеждаше идиотски.
— Е, да, де, това е ясно. Питах дали няма някакви източници, които да намекват нещо?
Този път присмехът бе явен.
— Е, сигурно колегите биха се досетили да ги проверят досега, нали?
Петър премълча, не искаше да се заяжда с този човек, а и усещаше, че Жоро има право.
Боряна вдигна рязко глава. Очите ѝ горяха.
— Жоро, помниш ли историята за онзи стар учител и тунела?
— Геза Фехер е водил подробни записки за проучванията си, както впрочем трябва да прави всеки уважаващ себе си археолог.
Ото се бе надвесил над купа с пожълтели листове и ги галеше несъзнателно с ръка.
— Имал е подчертан интерес към вероятните връзки между прабългарите и маджарите, макар нищо да не подкрепя теориите му. Това, разбира се, е без всякакво значение за нас, но илюстрира дълбокия професионализъм, с който професорът е подхождал към задачите си.
Виктор се бе отказал да бърза — старецът нямаше да се поддаде на натиска му и щеше да каже каквото има, когато реши. Седеше, удобно разположен до камината, и отпиваше на малки глътки от ароматното уиски, докато слушаше възрастния човек.
— Работи в онази малка страна България от 1921 до 1944 година, когато на власт идват комунистите и неговата кариера там приключва. Преди това обаче успява да проучи множество археологически находки на различни места из страната. Разчита надпис върху някакъв монумент, който се наричаше… — Ото се поколеба за момент — Мадарски конник. Да, точно така, Мадарски конник. Ти знаеше ли за това?
Въпросът свари Виктор неподготвен.
— Не, нямах представа.
— Е, има логика — сви рамене Ото. — Все пак прабългарите са били конен народ, както и старомаджарите. Но да не се отклоняваме. Въпросът е, че интересът му към археологическите находки в тази страна добива известен, хм… размах. Пример за това е работата му върху няколко чисто тракийски гробни могили в място, което се счита за древната столица на гетите. Намира се край село Свещари.