— Част от работата на археолозите се базира на местни легенди и предания — обясняваше Боряна. — Ще се учудиш колко добре се запазват съществени детайли при устното предаване на древни събития. Не е трудно да отсееш истината от плявата, когато знаеш какво търсиш.
Петър я слушаше и се опитваше да вникне в дълбочина, не искаше отново да се лутат безплодно.
— Добре, де, ясно, разказвали са се някакви легенди, но не сте ли проверили онези истории, които са били свързани с тази камера под главната гробница?
— Не — намеси се Жоро, — просто нямаше такива легенди. Имам предвид, които изрично да споменават наличие на друга камера под главната. Когато разучавахме митовете, не подозирахме, че е възможно да има и друга гробница, затова не им обърнахме особено внимание. След това вече нямаше време и финансиране.
— Всъщност относно гробницата имаше само една история, доколкото помня — допълни Боряна.
— Да, така беше, от общо три легенди само в една се разказваше за вход в гробницата.
Петър ги слушаше с нескрит интерес.
— Какво се казва в тази история?
Боряна и Георги се спогледаха.
— Не помня точно — отвърна младата жена. — Дори съвсем бях забравила за тази възможност допреди малко, когато ти попита за някакви източници, които да намекват нещо за влизане в гробницата. Просто не мислех в тази посока — добави тя, свивайки рамене.
Петър скрито тържествуваше — все пак се оказа прав в допусканията си относно исторически източници, макар и да предполагаше нещо, написано на хартия още в древни времена.
— Всъщност историята не казва много — каза Георги. — Доколкото помня, ставаше въпрос за някакъв учител от селото, който в края на двайсетте години на двайсети век карал учениците си да влизат в някакъв правоъгълен отвор в близост до могилата, вързани с прежда.
— Стигнали ли са до края? — Петър беше затаил дъх.
— Не, нито един. Слизали са на различно разстояние, преди да ги хване страх, като най-смелият е отишъл до около сто и петдесет метра — отвърна уредникът. — Естествено, може да бъркам цифрите. Важното е, че учителят е предполагал, че това е страничен вход към вътрешността, за който се носели легенди от по-отдавна.
— Те какво казват?
Георги сви рамене.
— Че има проход, дълъг към триста метра, ако помня правилно, който води до гробницата и излиза в скалите в близост до могилата.
— Само толкова?
— Ами да, ти какво искаш, точни размери и координати ли?
Петър се усети, че ако имаше зрънце истина в тези истории, то би било съвсем достатъчно, за да се открие входът към прохода при едно задълбочено изследване.
— Да, да… така е. Просто… искаше ми се да не е толкова оплетено — оправда се на свой ред той.
Жоро само кимна към него и добави.
— Не е само това. Малко след като учителят е спускал учениците си в прохода, входът към него е бил затрупан.
— Защо? — попита Петър.
Жоро вдигна рамене.
— Кой знае, може местните да са се страхували, че онзи учител ще погуби децата им. Може и да е нещо друго — факт е, че не се знае кой е затрупал входа.
— Всичко това… — поколеба се Петър — дали е достоверно? Може ли да се вярва на тези истории?
— Разбира се. Разпитахме осем души, които като деца са влизали в пещерата или каквото и да е било там.
Петър не можеше да повярва на ушите си.
— Говорили сте с живи свидетели, които са минавали по проход към вътрешността и не сте проучили напълно обстоятелствата?
— Пете, не е така — намеси се Боряна. — Спомни си, когато е говорено с местните, гробницата вече е била открита, но не се е знаело за съществуването на камерата отдолу. Никой не е подозирал дори. Навярно всички са предполагали, че в легендите става въпрос за предполагаем вход към гробницата на Дромихет, а ние вече я бяхме разкрили. Освен това вероятно точно тази легенда е била отхвърлена като изцяло невярна поради факта, че в гробницата никъде няма открит таен вход. Сигурно някой е сметнал, че това е просто пещера, в която налудничав учител е тормозел учениците си.
Така си беше, защо да се отделят сили и средства в търсене на някакъв проход към нещо, което така или иначе вече е достъпно?
— И е потънала в забрава до момента, в който сте открили онази аномалия.
— Всъщност не — каза Георги. — Дори тогава никой не обърна внимание, все пак бяха минали години между двете събития.