— Дочу Петков несъзнателно.
Убийства, кражби, сбивания, нападения — ежедневни доказателства за недостатъците на човешката природа. Нещата, от които се състоеше работата му, онова, до което никой друг не искаше да се докосне — мръсните части на човечеството, мрачните късчета, които всеки притежаваше. Потънал в мислите си, Валери отпи глътка кафе.
На широкия екран, заел почти цялата стена, се проектира контрастната снимка на жертвата от поредното убийство.
— Как предлагаш да постъпим?
Безмълвен, Георги съсредоточено изучаваше петната по изтрития килим. После тихо каза:
— Боряна, знаеш, че не може да се направи нищо официално. Разрешенията ще отнемат много време, да не говорим, че най-вероятно становището ще бъде отрицателно.
Младата жена седеше пред него в захабения фотьойл, скръстила крака. Гледаше уредника с лека усмивка, наклонила глава.
— Официално? Жоро, нямаме време за официални неща.
Управителят стреснато вдигна глава.
— Да не искаш да търсиш сама? Но… но Боряна — заекна той, — това е непрофесионално. Не мога да допусна, че въобще говориш за тези неща.
— Защо? — усмивката ѝ излъчваше невинност. — Ние няма да изнасяме нищо, нали така? Единствено искаме да видим накъде води някаква дупка в полето.
— Но… но… — очите на Жоро шареха наоколо — но това е незаконно.
— Е, хайде сега, незаконно — възрази Боряна. — Незаконно би било да разравяме могила например. Или да търгуваме с антики.
Уредникът седеше с отворена уста, без да може да каже нищо.
— Освен това ти няма да знаеш за това — каза тя и добави: — Ще си извън всякакво подозрение.
Петър долови известна насмешка в последното изречение, но не си позволи да реагира. Не искаше да провали опитите е да изкопчи информацията от Георги.
— Просто искам да ми припомниш къде се намираше входът според легендата.
Той отново наведе глава към килима. Стоя неподвижно, скръстил ръце на гърдите си, потънал в размисли, после промълви:
— Защо това е толкова важно за теб? И защо е толкова спешно?
Въпросът завари и двамата неподготвени.
— Казах ти… — започна Боряна — открих фрагмент на…
— Стига! — рязко я прекъсна Георги. По бузите му избиха червени петна.
Изненадата по лицето на младата археоложка не можеше да се прикрие.
— Този път искам истината, Боряна, не се опитвай да ме баламосваш повече — продължи уредникът на висок тон. — Обидно е. Нали не ти приличам на глупак?
Боряна хвърли бърз поглед към Петър и той едва забележимо кимна.
— Не, Жоро, никак дори…
— Тогава не ме лъжи повече — каза той вече по-меко. — Съвсем ясно ми е, че цялата история за случайното ви идване тук, дълбокия интерес на господина към траките и специфично към Боровското съкровище е нещо, скалъпено набързо.
Очите му горяха, а лицето му излъчваше твърдост, която Петър не предполагаше, че ученият може да притежава.
— Добре, така да бъде — започна младата жена, поемайки дълбоко дъх. — Може би трябва да ти разкажем всичко отначало.
Славея изчакваше в страничната уличка, вперил поглед в беемвето, от което слязоха доктор Казакова и Петър Георгиев.
Спуснал леко прозореца на автомобила, той пушеше цигара след цигара.
Когато ги видя да слизат от колата, не повярва на очите си. Недоумяваше как бяха успели да се измъкнат от онзи каменен капан, особено когато видя с очите си какъв огромен скален къс закрива входа към храма. Вероятно е имало друг изход, който Виктор не е забелязал. Или пък някой им е отворил. Но как? Плочата с барелефа на Херос все още бе у него. Дали пък онзи дърт мръсник не ги е пуснал, преди да излети за Лондон?
Нямаше никаква логика, не бе възможно да е толкова глупав.
Независимо от причините онези бяха живи, бяха наясно с това кой се опита да ги убие, и което е по-важно — с това кой уби професор Николов. Трябваше да ги отстрани. Бързо и този път ефективно.
Кофата седеше до него, зяпайки разсеяно през предното стъкло. Не бе помръдвал от час. Златанов знаеше, че той не тръгва никъде без оръжие, и започна да обмисля възможностите.
— Това е всичко, кълна се.
— Вярвам ти — отвърна простичко Жоро.
— Добре, защото това наистина е всичко. Сега разбираш защо е цялото бързане, нали?
— Защо не ми каза от самото начало?
— Защото… — поколеба се Боряна — защото не исках да те замесвам. Нямам представа дали онези няма някак да разберат, че сме се срещали с теб, а след онова, което се случи с Антон…