В тази светлина орфическото учение, което бе значително по-познато, се изместваше от фокус. Кое ли бе първообраз? Дали едното бе развито вследствие на другото, или просто бе явна негова форма? Кое ги разделяше?
Въпросите се трупаха един след друг, без да имат отговори. Поне засега.
Онова, което Боряна му каза за ритуалните съдове, за ритона с образ на жена, изрисуваната инструкция, бе напълно непознато досега. Сензацията щеше да бъде голяма независимо от тълкуването. При това щеше да повлече след себе си невиждана по мащабите си проучвателна дейност. Всичко, открито до момента, би трябвало да се огледа от нов ъгъл… Освен това поставяше под съмнение значителна част от историческите извори, ползвани за оформяне на картината на древните общества. Историята на Херодот, съчиненията на Хекатей, всичко трябваше да се прочете с друг поглед.
Потънал в размисъл, той дори не чу тихите стъпки зад себе си. Едва когато тежката ръка на Славея се стовари върху рамото му, Георги разбра, че има някого зад него.
Стреснат, той опита да се завърти и отскубне, но юмрукът в слънчевия сплит го остави без дъх. Зави му се свят и малко остана да припадне там, на безлюдния тротоар.
— Закъде си се разбързал бе, дългуч? — попита тихо дебелакът, като го стисна за врата.
Жоро не можеше да поеме дъх, само отваряше уста в безплодни опити да издаде звук. Приведен, той посочи с ръка напред и успя да процеди:
— У… нас…
— Аха, у вас. Айде тогава.
Златанов го изправи и го хвана под ръка. Стискаше го силно за лакътя, като същевременно извиваше китката му до болка.
— Давай по-бързичко.
Георги опита да ускори крачка, като дишаше на пресекулки.
— По-бързичко казах.
Ударът в ребрата накара Георги да простене звучно.
Двамата приличаха на нескопосана карикатура на двама пияници, единият — дебел, другият — сух и дълъг, клатушкащи се през сънливия опърлен град.
Когато потънаха във входа на блока, където живееше уредникът, Славея разхлаби хватката си и прошепна:
— Гледай да не направиш някоя глупост.
Жоро кимна и с несигурни крачки се заизкачва към третия етаж.
Влязоха в средния апартамент и Славея внимателно затвори вратата зад тях. Обърна се към Георги и го облегна на стената на коридора, като го държеше за раменете.
— Кажи сега, адашче, какви ги вършиш ти?
Божанов премигна уплашено, очаквайки нов удар, и извъртя глава настрани.
— Никакви… — едва промълви.
— Така ли? — с престорено любопитство попита Славея. — Ами ония двамата какво правят пак при теб, а?
— Не знам.
Въпреки че го очакваше, ударът го изненада. Ниско долу, под колана, той изпрати нова парализираща порция болка, която замъгли погледа му. Този път не успя да остане на краката си и се строполи, превит върху хладната теракота. Стискаше ръце между краката си, но не успяваше да спре болката. През пелената ѝ дочу хихикането на Славея.
— Не така, професорче, не така… Нали сме приятели, бе, а? Нали така?
Клекна до него и нежно сложи ръка на рамото му.
— Айде, айде, успокой се — потупа го леко. — Ей сега ще ти мине.
Изправи се и запали цигара. Гледаше в свитото тяло на Божанов и не спираше да се удивява колко лесно се пречупват хората. Ето, този например дори не беше необходимо да го удря. Но пък му помагаше да си поотпусне нервите. Освен това никак не обичаше някакви учени педалчета да му се правят на хитри.
Побутна го с крак.
— Стига циври, нищо ти няма. Ставай, че да не те оставя долу за по-дълго.
Георги Божанов се изправи, подпирайки се на стената. Болеше го, но не искаше да изпитва нещо подобно отново.
— А така — усмихна се Славея, — виждаш ли, че си мъжко момче?
Хвана го за рамото и го поведе към малката кухня. Жегата в нея бе и без това нетърпима, но Златанов затвори единствения прозорец и посочи към олющен стол около малка квадратна маса, покрита с бяла покривка.
— Сядай.
Огледа се наоколо, намери една стъклена чаша, напълни я с вода и я подаде на Георги. Той отпи жадно и я постави на масата.
— Защо го правиш това? — попита. — Нали ти казах всичко още вчера.
— Еее… — мазно се ухили дебелакът, докато сядаше срещу него — да, ама нали ти казах, че ще дойда? Пък и айде сега, не си честен с мен, нали така?
Георги го погледна с наведена глава.
— Честен съм…
— Аааа — прекъсна го Славея, — не така, че пак ще ми цивриш! Защо не ми каза, че тия са ти на гости?
— Не знаех наистина — забързано заговори уредникът. — Тъкмо дойдоха и ти…
— Какво аз, бе? — надигна се от стола Златанов. — Пак ли искаш да те шамаросам? Знаеш ли откога ви гледам как си гукате заедно, а? Кого баламосваш?