— Ама аз… не знаех, че трябва да ти се обадя… — гласът на Георги едва се чуваше.
— Така ли? Бреййй… ами че аз сигурно съм забравил да ти кажа — тюхкаше се Славея. — Да, бе, сега се сещам, не ти казах. Ох, че съм и аз…
Поклати глава с виновна усмивка и се надвеси през масата към Георги.
— Ще ме извиняваш, нали, за неудобството… — ръката му се стрелна и зашлеви звучен шамар, от който главата на Божанов се завъртя настрани. — Ама нещо не си ме разбрал.
Седна тежко в стола, привърши цигарата с едно опъване и я загаси в покривката на масата. После каза:
— Айде сега, дума по дума.
Кофата не отделяше очи от сградата пред себе си.
Яд го беше, че Славея го остави сам и се изниза, но нищо не можеше да направи. Избор не съществуваше, знаеше го много добре, но никак не обичаше да действа прибързано.
Друг път също се бе налагало да реагира според обстоятелствата и се бе измъквал, но в онзи случай условията бяха различни. Тогава разкопаваха гробница близо до Стара Загора и попаднаха на златна маска. Наложи се да използват трима местни за тежката работа, макар Славея да беше пределно наясно къде да търси. Направо да му се чудиш на тоя човек — сякаш има вграден детектор в главата си — никога не се бе случвало да ги прати някъде и да сгреши. Тогава обаче трябваше да бързат, защото не бяха на своя територия, и Славея изпрати него и Кирето да наглеждат работата.
Естествено, ония се взеха за много важни, като видяха златото, и решиха да го задържат за себе си. Знаеха, че Славея няма влияние в района, и разчитаха, че неговите хора няма да им се опрат. Е, да, ама точно тук сгрешиха, ухили се Кофата вътрешно. Тогава с Кирето първо ги пребиха здраво, а когато оня, дето се правеше на тартор, извади пищов, Кофата не се поколеба. И досега никой не бе открил телата им под тоновете пръст.
Само че тогава беше нощ, сред полето, а сега бе ярък слънчев ден в многолюден град.
Кофата хапеше долната си устна, докато оглеждаше празната улица.
Не се мяркаше жива душа, но той бе наясно, че винаги има някого, който гледа. Не искаше да поема излишни рискове, а това нямаше как да стане тук, на място. Трябваше да ги проследи и да използва удобен момент.
Необходим му бе втори човек. С помощник би могъл да остави колата някъде, където да не бие на очи, да ги проследи и да подбере подходящ момент. За съжаление, Кирето го нямаше вече.
Славея така и не издаде подробности около изчезването му, но Кофата се досети, че е направил сериозен гаф. Зачуди се дали всъщност Златанов не си е измил ръцете с него, за да прикрие себе си. Той им бе наредил да вземат златото и да пречукат дъртия, а вчера друго каза. Очевидно нещата се бяха объркали и Кирето го бе отнесъл. Жалко, макар понякога да се правеше на по-голям хитрец, отколкото трябваше, Кирето не беше лошо момче. Бяха минали през сериозни изпитания и несъзнателно свикна да разчита на него. Обаче накрая явно нещо бе объркал.
Кофата не искаше да обърка нищо.
Хвърли бърз поглед по улицата пред себе си, но освен паркираните нарядко автомобили не забеляза никого.
Не виждаше как ще излезе, ще се приближи до тях и ще може да стреля и в двамата, без да го забележат. Освен това навярно някоя любопитна бабичка от скука наблюдаваше улиците да не би случайно да изтърве повод за клюка.
Нещата не изглеждаха добре. Никак не изглеждаха добре.
Освен ако не ги приклещеше някъде на закрито. Мисълта се прокрадна в съзнанието му и се задържа там, набирайки сила.
В музея например.
— Боре, дали трябваше да му казваме всичко? — попита Петър, след като Георги Божанов ги остави сами.
— Не знам — отвърна Боряна, все още скръстила крака във вехтия фотьойл. — Имахме ли друг избор?
— Сякаш не — съгласи се Петър, после добави: — Особен човек е този Георги.
— Нека да видим какво ще излезе от записките, пък тогава ще го обсъждаме.
— Колко добре го познаваш?
— Жоро ли? О, отдавна го познавам. Работили сме заедно — отвърна тя, махайки небрежно с ръка. — Сваляше ме доста упорито по едно време.
— Мда, личи си, още не му е минало.
Боряна го стрелна с поглед изпод вежди.
— Затова ли не го харесваш?
— Абе, де да знам, може и за това да е — тросна ѝ се Петър и отиде до прозореца.
Всъщност нямаше причина да не харесва уредника на музея. Макар и да не му допадаше като излъчване, той беше приятел на Боряна и това единствено имаше значение. Дразнеше се, че Жоро продължава да изпитва чувства към Боряна. Не че ревнуваше, но някак… някак точно този мъж не му изглеждаше подходящ за нея. Да, това беше добро обяснение за негативното отношение. Въздъхна леко.