— Тоест някой вече е намерил онази плоча? — въпросът се подразбираше, но ролята, която играеше Виктор, налагаше да го зададе.
— Точно така — потвърди Ото, тупна с ръка по купчината листове пред себе си и заяви тържествуващо:
— Бил е професор Фехер!
Виктор се намести в креслото и попита:
— Мислех, че не се е връщал повече там?
— Не, не се е връщал. Това може да бъде потвърдено.
— Как тогава…
Ото отново се облегна назад и леко се смръщи от божата, която прониза кръста му.
— Успял е… успял е да премести плочата.
Възрастният човек явно изпитваше силен дискомфорт, но упорито продължаваше да играе играта си.
— И никой не е разбрал?
— Не, точно това е интересното. Скрил е всичко… Дори от собствения си екип.
Виктор се пресегна и постави чашата си на масата. Любопитството вземаше връх.
— Как е успял? Пише ли за това?
— Да, всъщност доста подробно. Следващата нощ е наел двама работници от съседно село, специално е търсел да бъдат неграмотни. След като са свършили работата, ги е върнал обратно, като им е заплатил щедро и пред страх от наказание ги е заклел да мълчат.
— Това едва ли би останало незабелязано от другите — усъмни се Виктор.
Възрастният човек сви рамене.
— Може, само че нищо не предполага да се е случило нещо подобно.
— После? Каква е била тази плоча?
— Има и друго — сякаш не чу въпроса Ото. — Фехер не взима плочата със себе си, а я крие на друго място. Като последната част от операцията извършва съвсем сам.
— Защо му е да я мести?
Виктор разбираше, че пред него е напът да се разкрие нещо, което би могло да промени съдбата му, но изчакваше възрастния човек да стигне сам до края.
— За да не я открият други, разбира се.
— Точно както се е опитал Богдан Филов след него.
— Именно — съгласи се Ото. — Точно като него.
— След това? Как я е изнесъл?
Белокосият старец се наведе напред и замислено потри длани една в друга.
— Там е работата, млади човече, точно там е работата. Професор Фехер не изнася плочата. Тя навярно все още си стои закопана така, както я е оставил преди близо сто години.
— Възможно ли е да е била открита след това?
Тихият смях на дребния човечец му показа колко несериозен е въпросът му.
— О, Виктор, ако това се бе случило, ние с теб нямаше да говорим тук сега.
Разследващ полицай Петков се взираше в монитора пред себе си и внимателно следеше образите, които се сменяха в малките квадрати.
Качеството на записите от охранителните камери на хотела, в който бе убит професор Николов, не бе добро, но съвсем достатъчно, за да се разпознаят детайлите, които търсеше. Къса черна коса, здраво телосложение, квадратна челюст, изтеглени очи.
Картините бягаха пред очите му, без да намират аналог на образа. Хора се щураха в различни посоки, спираха се, срещаха се и разделяха.
Ъгълът, под който бе поставена камерата, не покриваше цялото фоайе, но основният поток влизаше в обсега ѝ. Петков разчиташе, че ще има късмета да попадне сравнително бързо на онзи образ, който го извади от вцепенението по време на брифинга днес. Отличен физиономист, той бе сигурен, че точно на този запис бе забелязал убития в болницата Кирил Калев да влиза в хотела на професор Николов.
Въпрос на време бе отново да открие точното място.
Петър примигваше от силното слънце. Ярката светлина го ослепяваше и трябваше да мине известно време, докато очите му се адаптират след сумрака на хладния коридор.
— Знаеш ли някой магазин наблизо?
— Не — отговори Боряна, като се оглеждаше наоколо.
— Жива душа няма…
— Няма, в тая жега всички са се изпокрили.
— Ето — посочи нагоре по улицата Петър, — там сякаш се излиза на някакъв площад. Около него трябва да има магазини.
Боряна приглади косата си с ръка и направи крачка натам, накъдето сочеше.
— Хайде… да вървим.
— Да, ама вече е късно — разочаровано каза Петър посочи встрани.
В далечината ясно се различаваше познатият, леко прегърбен силует на Георги Божанов. Уредникът забързано крачеше към тях, без да ги забелязва. Под мишница стискаше син найлонов плик. Двамата безмълвно го наблюдаваха.
Голяма черна лимузина със затъмнени стъкла плавно се измъкна от уличката зад тях и бавно пое в противоположна посока, без никой да ѝ обърне внимание.
— Ей, Жоро, насам — махна с ръка Боряна, когато той се приближи.