На хартията с молив бяха изрисувани няколко линии, които оформяха схема, подобна на топографска карта. Хоризонталите бяха начертани с по-тънки линии, като образуваха елипси и овали там, където имаше възвишения. Рисунката не бе наситена с твърде много подробности, но за Петър, чието око беше тренирано да разчита карти, бе напълно достатъчна. Той светкавично се ориентира и разбра, че теренът, който описва картата, не е стръмен, с едно самостоятелно дере, в което се вливаха четири по-малки на сравнително равни разстояния. За наблюдател, застанал на терена, местността би изглеждала почти равнинна, с лек наклон на юг, набраздена от няколко плитки дерета. Всичко чудесно се вписваше в онова, което видя, докато бяха в Сборяново. Нямаше съмнение, че Георги бе свършил добра работа.
На източния склон на основното дере между две от второстепенните имаше набързо очертан кръг, който не бе част от елементите на картата. Петър се досети, че гледа в предполагаемото място на входа към гробницата.
— Тук ли е? — посочи той кръга.
— Да, точно тук.
— Какъв е мащабът?
Жоро го погледна.
— Няма мащаб, не съм я свалял от друга карта. Сам я рисувах.
— Тогава как да разберем колко голямо е мястото, където се е намирал входът? Може да са стотици метри.
— Не са стотици, десетина са. Като се отиде там, всичко си идва на мястото. Ето, погледни — посочи с пръст схематична рисунка на скала в горния край на картата. — Привързал съм я за тази скала.
— Аха — кимна Петър, — ясно. Добра работа.
Това, което Георги Божанов бе направил, се наричаше привръзка към точка. Картата нямаше точно определен мащаб, който да позволи нанасянето ѝ върху друга карта със същия мащаб. Вместо това той бе избрал точка на терена, в случая онази скала, от която бе нанесъл разстоянията и направленията на елементите на схемата. Подобни карти се използваха непрекъснато в армията, когато се налагаше да се импровизира схема на местността.
Жоро не обърна внимание на похвалата.
— Да, доста точна е. Няма да има проблем да се намери мястото — хвърли бърз поглед наоколо, после добави: — Всъщност то наистина се намира на около триста метра от гробницата.
— Ходил ли си на мястото?
— Ннне… — заекна Георги. — Не съм предполагал, че…
— Има ли нещо за това как да намерим самия вход? — прекъсна го Боряна.
— Не, за съжаление.
— А информация за това с какво е затрупан? И с колко?
— Мисълта на Петър препускаше, маркирайки детайлите, които биха помогнали да открият прохода.
— Какво имаш предвид? — обърна се към него Боряна.
— Съвсем просто е, ако има тонове пръст и скали, как мислиш, че ще се доберем до входа?
Тя го гледаше, без да мигне.
— И въобще това място — той отново посочи очертанията на кръга върху картата. — Дори и да е съвсем малко като площ, ще се наложи къртовски труд, за да се разкрие. Без техника и хора не виждам как ще се случи.
— Шегуваш ли се? Няма как да се вкара земекопна машина там — възрази Георги.
— Не, разбира се, никак даже не се шегувам. Знаем ли въобще колко е бил голям този вход?
— Не, няма описание.
— А тунелът? — сети се Петър. — За него има ли описание?
— Защо ти е пък това? — попита Боряна.
— Защото по описанието може да се предположи дали е естествено образувание, или е бил прокопан ръчно. Неслучайно направих коментар за дължината му.
Георги върна на предната страница и се зачете.
— Хм… Никъде не се описва пряко колко е широк тунелът, но там, където учениците са изпадали в паника, са чували звуци, които са отеквали в тъмнината.
— Значи, никак не е тесен — заключи Боряна. — Щом е имало ехо.
— Именно.
— Което от своя страна означава, че не е изкуствен тунел — продължи Петър. — Поне в по-голямата си част.
— Това как може да ни помогне?
— Не съм сигурен, но мисля, че ако е естествена пещера, би трябвало да има тектонична депресия около изхода. Дори и да е затрупана впоследствие, пръстта ще уляга в продължение на години. Все ще има следи по терена.
— След почти сто години? — усъмни се Жоро. — Кой знае какво се е случило оттогава.
— Каквото и да е, не мисля, че имаме друг избор — възрази Боряна, — трябва да се върнем и да огледаме на място.
— С две лопати.
Жоро свали очилата си, потри очи с длан и добави:
— Три.
Двамата го погледнаха изненадани.
— Три? И ти ли… — започна Боряна.
— Разбира се — прекъсна я Жоро и отново сложи очилата си.
— Да не мислиш, че ще устоя на изкушението? Мисля, че бих могъл да съм от помощ.