— Окей — съгласи се Петър и се усмихна, — три лопати е по-добре от две.
Шансовете да открият входа бяха минимални, но предвид всичко, което им се случи досега, си заслужаваше опита. Времето ги притискаше и нямаше възможност за по-внимателно планиране. Очакваше всеки момент полицията да тръгне по следите им. Онова, което каза на Боряна, бе само да я успокои. Всъщност той бе напълно убеден, че полицаите го смятат за извършител и в момента просто довършват процедурите, които щяха да доведат до неговия арест.
— Да, няма съмнение — говореше в слушалката Валери Петков, — точно той влиза в хотела, където е убит Николов. Заедно с още един.
Заслуша се, докато почукваше с показалец по бюрото си.
— Не, нямам представа… Разбира се, ела да ги разгледаш. Затвори телефона и взе тефтера си. Намери мястото със записките си от разпитите на Георгиев и Казакова и се зачете. Прехвърляше възможните варианти, опитвайки се да навърже фактите. Досега не бе успял да си състави валидна хипотеза, по която да построи стабилна версия.
На вратата се почука.
— Да! — извика той и се поизправи на стола си.
Полицаят, който влезе, беше по-млад с десетина години и все още минаваше за новобранец сред колегите си, макар нищо да не подкрепяше подобно схващане. Човекът успяваше да спазва сроковете — нещо, с което Валери не можеше да се похвали.
— Влизай, Мите, сядай някъде. Пи ли кафе?
Димитър Стоянов разследваше убийството на Кирил Калев — същия, който мистериозно се появяваше на записите от камерите на хотела в присъствието на друг младеж малко преди професор Антон Николов да бъде убит.
— Да, две дотук — отвърна Димитър и се тръшна в креслото срещу бюрото. — Как го намери?
— Случайно — отвърна Валери, докато търсеше с поглед молива си, който се бе забутал някъде. — По снимката от брифинга преди малко. Сетих се, че го видях на записите от камерата, но исках да съм сигурен, преди да ти се обадя.
— Дай да го видя — надигна се от стола си Стоянов.
Валери завъртя монитора към него и зачака.
На екрана кадрите бяха замръзнали точно в момента, в който Кирил Калев изкачваше стълбите на хотела, придружен от друг мускулест мъж непосредствено зад него. Камерата бе монтирана в ъгъла под тавана и обхващаше почти цялата площадка пред входа. Нямаше съмнение, че е той, лицето му се виждаше добре. От друга страна, лицето на спътника му бе неясно, прикрито от сенките, които Кирето хвърляше върху него.
— Той е — потвърди Димитър. — А другият? Дай по-нататък, няма ли го по-ясно?
Валери пусна записа и превъртя напред до момента, където Калев излизаше от хотела. Този път беше сам.
— Това е всичко — каза и понечи да върне монитора обратно.
— Чакай — вдигна ръка Димитър. — Ето, спри тук. Тук…
Пръстът му проследяваше фигура, която наистина приличаше на силуета от предния кадър. Петков кликна върху бутона и образът замръзна. Човекът остана, изпънал крак напред, с лявата си ръка, изнесена назад, сякаш маршируваше. Намираше се в отсрещния край на стълбите и бе невъзможно да се различат детайли.
— Виж, ризата е същата, прическата… Здравеняк.
— Възможно е — съгласи се Валери. — Разпознаваш ли го?
Димитър завъртя отрицателно глава.
— Все още чакам факса от Търново. Кирил е работил за оня иманяр — Славея. Ако този му е дружка, ще излезе.
Замисли се за секунда и попита:
— Твоят случай не беше ли с професор историк?
— Археолог… — поправи го Петков.
— Все същото. Имаш ли заподозрян?
Моливът сякаш бе потънал вдън земя.
— Не… Съмнявах се в двама — отвърна той, докато ръцете му шареха по хартиите, покрили бюрото му. — Един бивш военен и една археоложка, с която Николов е трябвало да се срещне… Работна версия…
— Военен и археоложка? — вдигна вежда Димитър.
— Интересно, нали?
— Да… Военен.
— При това е ходил на мисия в Ирак, където е унищожил бус с експлозиви, убивайки камикадзето със снайпер. Спасява взвода си, получава и награда. После го съкращават от армията и напуска страната. Върнал се е едва преди дни за погребението на дядо си.
— Някакви индикации да е минал от другата страна?
Валери отдавна обмисляше тази възможност. Нищо чудно един бивш военен, особено такъв с боен опит, да пренареди приоритетите си и да мине в противниковия отбор. Но пък справката показа, че не се беше връщал в страната, откакто бе заминал.
— Не засега… — отвърна Валери и попита: — Ти имаш ли някаква версия?
— Отначало мислех, че е докторът, но по това време той е бил в шокова зала, няма как да е той.