— Докторът? Какъв доктор?
— Ами убитият е бил в интензивно отделение на болницата. Обаче докторът го разпозна…
— Как така бе, Мите? Как го разпозна? — Валери не спираше да рови из бюрото си, търсейки проклетия молив.
— Абе, имал някаква антика и решил да я продава. Отишъл при Славея, ама ония го пребили и му прибрали нещата. Били Кирил Калев и още някакъв. Може би е тоя — махна с ръка към монитора Стоянов. — Ще го извикаме за разпит, ще стане ясно.
Петков спря да ровичка и погледна към младия полицай.
— Какво въобще е правил в болницата?
— Кой, Калев ли? Той е бил почти мъртъв — отвърна младежът и се завъртя на стола си. — Ама ти защо не си сложиш един климатик, а? Как издържаш…
— Не ми понася въздухът — каза Валери с равен тон. — Как така полумъртъв?
— Някакво семейство ходило на разходка до Бакърлъка и там го намерили натрошен в подножието на върха.
— Бакърлъка?
— Да, един връх, близо до Созопол, явно е паднал оттам. Или някой го е бутнал.
— Връх до Созопол… — тихо повтори Петков.
Убийство, което може би е успешен завършек на друг, предишен опит. Убитият е работил за иманяр. Професор Николов е бил световно признат капацитет в археологията. Доктор Казакова е археолог, който придружава съученик, бивш военен, до къщата на дядо му, наскоро починал. Провеждат няколко разговора с професора. Той внезапно решава да се срещне с тях на сутринта и бие целия път от София до Бургас. И намира смъртта си.
— Каква е връзката според теб?
Отговорът беше ясен и за двамата, Петков знаеше, че младият колега просто проявява уважение. Въздъхна нечуто и каза:
— Някой прикрива следите си.
— Този ли? — Димитър посочи към образа на монитора.
— Възможно е… При всички случаи трябва да го проверим.
Затвори рязко тефтера си и сви устни. Подостреният молив стоеше кротко под кориците. С извънредно внимание разследващ полицай Петков го хвана с два пръста, приближи го към лицето си и го огледа. Докато изучаваше безупречния връх, той попита някак отнесено:
— Ще ми направиш ли една услуга?
— Разбира се, кажи… — вдигна рамене Стоянов.
— Искам да пуснем Петър Георгиев и Боряна Казакова за държавно издирване.
Свали ръката с молива и без да отделя очи от върха му, почука с гумичката по бюрото.
— И ми уреди да се срещна с тоя доктор.
Старецът бе потънал в мислите си, като несъзнателно въртеше пръст по ръба на чашата си. Въздъхна леко и продължи.
— Оказва се, че не е било необходимо да търси неграмотни хора. Така или иначе онова върху плочата би било неразбираемо за повечето хора.
— Имало е нещо написано на нея?
— Да, разбира се. Само че с линеар Б.
— Тоест?
Ото отново въздъхна.
— Геза Фехер е работил на мястото през двайсетте години на двайсети век, а Чадуик и Вентрис успяват да разшифроват писмото в началото на петдесетте.
— Не е знаел какво пише…
— Именно, никой не е знаел. Точно затова ни отне толкова време да свържем фактите. В записките могат да се видят усилията му да разшифрова езика. За щастие — безуспешно.
Не можеше да бъде само това, помисли Виктор. Ако Геза Фехер просто бе открил плоча с неизвестни надписи, не би си правил труда да я крие. Трябваше да има нещо повече.
— Имало ли е нещо друго на плочата?
— Винаги съм се наслаждавал на бързата ти мисъл, Виктор — усмихна се възрастният човек. — Имало е, да. Карта.
— На какво?
— Това той така и не е успял да разбере.
— Надписите…
— Да, точно те.
— Без тях картата не е имала смисъл — предположи Виктор.
— Точно. Само че професорът е предполагал, че тя посочва мястото на несметно богатство, и затова решава да я скрие.
— Сега обаче ти знаеш какво точно има на плочата?
Старецът не отговори веднага. Вместо това първо вдигна чашата до устните си и отпи малка глътка.
— Не съвсем.
Виктор започваше да губи търпение.
— Ото, за какво е всичко това, не можеш ли да бъдеш по-конкретен?
— Проблемът е, че няма как да бъда по-конкретен.
— Не можете да разчетете значението на надписите?
— Разбира се, че можем, не ме подценявай — рязко отговори Ото и с тракване постави чашата си на масичката. — Можем много неща. Едно от тях е да разчетем език, написан с писмо, предназначено за фонетичната структура на друг език.
— Не те подценявам — отвърна Виктор, — какво тогава?
Възрастният човек се наведе напред.
— Картата — започна бавно, — не можем да разберем точно какво описва. Разчетохме думите — Ото прекъсна и стрелна Виктор с поглед, — но това не ни помогна много.