— Ясно ли е поне каква е тази схема?
— Да, точно това става ясно от надписа, макар че никак не ни помага.
— Каква е? — отново попита Виктор.
— Това е схема на местонахождението на последния адепт.
Климатикът осигуряваше приятна хладина в комфортното купе на мерцедеса. Славея седеше, потънал в кожената седалка и умислено се гладеше по шкембето.
— Шеф, само секунда и щеше да е късно вече — прекъсна! Мислите му Кофата.
Златанов не отговори.
— Обаче без малко не получих инфаркт, като ми звънна.
— Ти пък много плашлив си бил…
— Не бе, шеф, ама така се бях нагласил… — не спираше Кофата. — Почти бях натиснал спусъка. Ама защо се отказа? Нали тия трябваше…
— Много питаш — тихо процеди Славея.
Младият мъж млъкна и го погледна с ококорени очи.
— Не бе, шеф, аз само… нали… — опита да се оправдае. — Хич не ме интересува.
Думите му заглъхнаха без отговор. Изби го студена пот.
Златанов извъртя глава към него и се усмихна.
— Защото така е по-добре.
Облекчението заля Кофата и чак накара краката му да се разтреперят, както си седеше.
— Защото за момента са ни нужни живи.
Младежът се чудеше как така в един момент са на крачка от смъртта, а в следващия им трябват, но не събра смелост да попита. Вместо това Славея продължи:
— Не са казали на никого за нас и няма и да кажат.
— Ама как? — не се сдържа Кофата. — Куките не са ли ги набарали още?
— Тъпак! Не ги ли били набарали — кривеше се Славея, имитирайки го. — Набарали са ги. Още как са ги набарали.
— Ми… що така тогава?
— Щото не искат да казват, затова. Защото искат да намерят нещо.
Биячът недоумяваше.
— Тия ли, бе? Лелеее…
— Точно тия.
— Какво бе, шеф? Какво търсят?
Златанов се изхили.
— Нещо, което е наше.
Кофата бавно започна да осъзнава какво цели Златанов, като ги остави живи. В очите му се появи искрено възхищение.
— Ей, шеф, цар си, значи. Ние после ще го гепим, нали? И тогава ще ги свитнем.
Славея поклати глава и му намигна.
— Знам си аз, че си умно момче.
— Е, да, ама ако кажат?
— Няма, бе! Няма да кажат, ще си траят.
Нямаше да сподели и другата причина, която го накара да ги остави живи. Онази, поради която не се обади на Виктор, когато разбра, че двамата някак са оцелели и са в музея.
Цялата тази игра на гоненица само заради един ритон не се връзваше с разбиранията на Славея за финансова реализация. Рисковете, които поемаха заради Виктор, бяха твърде сериозни. Усещаше, че в играта има много повече от препродажбата на ритон и каничка. Вярно, струваха страшно много пари, но някак не успяваше да намери мястото на цялата конспирация около предметите.
Откакто преди години се бе доказал в иманярските среди — първо като дилър от ниско ниво, а после и като регионален бос, описанието на предметите винаги бе присъствало в списъка с най-търсените ценности. Наред с телефона на Виктор — прекупвача от най-високо ниво. Онзи, който бе помогнал на Славея да се издигне до положението, където се намираше днес. Неговото съдействие и помощ в дистрибуцията бяха незаменими. Макар и да го плашеше, Виктор бе човекът, който му предоставяше информация, с която забогатя. В замяна изискваше непрекъснат контрол над потока, за да не се изпуснат точно тези предмети.
И купата, разбира се.
Имаше и нещо друго във всичко това, интуицията му никога не го бе лъгала. Усещаше, че участва в игра, която се развива някъде встрани и той е само изпълнител. Виктор плащаше много. В този случай обаче недостатъчно. Досещаше се, че тези предмети са от значение за Виктор, а той умишлено е държан настрана. Навярно бяха намесени много повече пари, отколкото предполагаше. Пари, които оня мазняр щеше да вземе с негова помощ. Само че точно тук грешеше. Славея искаше да получи онова, което смяташе, че му се полага. Сега разполагаше с информация и тя щеше да му позволи той да определя цената.
Виктор замръзна. Отначало не повярва на това, което чу.
— Моля?
Старецът тихо се смееше, облегнат в сенките, които сякаш бяха изпълнили още повече стаята.
— Не можеш дори да заподозреш какво удоволствие ми доставя да те наблюдавам точно в този момент.
— Схема с местонахождението на последния адепт? — продължаваше да недоумява Виктор.
— Именно.
— Но това… това е невъзможно! Истински?
— Така мисля — сви рамене старецът.
Светът на Виктор се преобърна. Изкуши се да се зарови в доказателствата и тълкуванията на изображенията върху тази мистериозна плоча, но бързо се отказа. Познаваше стария германец, той не би оповестил нещо, в което не е сигурен. Освен това нямаше време. Хиляди въпроси се блъскаха в ума му.