— Едно място? Само на едно?
— Интересно, нали? — присви очи Ото.
— Може ли да грешиш?
— Моля те, Виктор…
— Къде е?
Бе на път да изгуби търпение, чувствата на Ото не го интересуваха, трябваше да научи мястото. Там щеше да разбере всичко.
— Обратно в България. В Сборяново. Надявам се, че това ти говори нещо?
О, да, говореше му. Говореше и още как. За пръв път, откакто влезе в тази стая, Виктор се усмихна искрено.
— Кое тогава те озадачава?
Старецът потри ръце.
— Това, че схемата показва гробница, която вече е отдавна открита.
Шокът го разтърси дълбоко, за момент не успя да си събере мислите и да промълви дума. Когато се съвзе, попита:
— Открит… и загубен? Проследихте ли движението след това?
— Не, не — отново се засмя старецът, — съвсем не е открит. Поне нищо не показва това да се е случило. Смятаме, че мястото все още не е разкрито.
— Но как…?
— Хитро, както може да се очаква. Всъщност онова, което ни интересува, вероятно се намира под съществуващата гробница. — Ото се подсмихна и добави: — Опасявам се, че отново се налага да изтърпиш неудобството от нискобюджетните авиокомпании.
Закъснелите остатъци светлина се готвеха да напуснат поредния горещ ден. Петър шофираше внимателно, като се оглеждаше за подходящо място, където да остави колата. Не искаха да използват паркинга до могилата, тъй като се опасяваха, че е възможно да се натъкнат на посетители, решили да използват вечерната хладина, за да се образоват. Двама мъже, придружени от красива жена, навярно не биха предизвикали интерес, но трите лопати и тежкият сак с тях определено щяха да привлекат нежелано внимание.
Подминаха разклона, който водеше към могилата, и продължиха бавно по пътя. Вдясно от тях се ширнаха зелените склонове на падината, която търсеха. Петър без затруднение наложи образа на картата, който пазеше в главата си, върху местността. Жоро се бе справил наистина много добре. Основното дере в дъното на падината се различаваше отлично и Петър автоматично прецени мащаба. Лесно щяха да се ориентират.
Малко по-надолу пътят се усукваше в няколко последователни серпентини и се готвеше да премине в прав участък, дълъг около два километра, който водеше към съседното село. След втората серпентина Петър намали скоростта и отби на банкета.
— Тук някъде трябва да спрем… — промърмори на себе си той и се огледа.
Не биваше да се отдалечават повече, в противен случай щеше да им отнеме часове да се доберат до предполагаемото място на входа. А така по негова преценка имаше да минат не повече от половин километър. Теренът не беше труден — рядка гора, тук-там храсталаци — нищо, което би ги затруднило да изминат разстоянието за петнадесетина минути.
— Тук става — каза и включи на задна скорост. Намери място между дърветата и паркира колата назад. Околните храсти я обгърнаха и бе почти невъзможно да се забележи от пътя.
— Това е — загаси двигателя и се обърна към Боряна и Жоро.
— Нататък пеша.
Младата археоложка го гледаше спокойно, докато връзваше косата си на конска опашка. Лицето на Жоро не излъчваше никаква емоция. Единствено зачервената долна устна показваше, че несъзнателно я е хапал по пътя насам.
— Можеш да останеш, ако искаш — каза му Петър. — Ще се справим и сами, ако…
— Не, не — прекъсна го Георги, — идвам с вас, няма проблем.
Петър задържа погледа си секунда по-дълго от необходимото върху лицето му. Навярно в живота на уредника досега не се бе случвало нищо по-екстремно от пазаруване по тъмно в близкия магазин и цялата тази ситуация го тревожеше. Отклони поглед и посегна към вратата на колата. В крайна сметка решението си бе негово. Стреснат или не, Георги бе възрастен, който можеше да взима самостоятелни решения.
Черна лимузина с тъмни стъкла премина по пътя, без да променя скоростта си. Петър я проследи с поглед, но тя продължи, без да проличи по нещо, че хората вътре изобщо са ги забелязали.
Боряна излезе от колата и със замах тръшна вратата.
— Хайде — помаха им отвън, — побързайте, че съвсем ще се мръкне.
Петър и Жоро се измъкнаха на свой ред и отвориха багажника. Нарамил лопата и сак през рамо, Петър ги поведе през шубраците към ръба, от който се влизаше в падината.
Някъде там сред тъмнозелената гора под купища пръст, избуяла растителност и бог знае още какво, се криеше възможността да намерят отговори на въпросите, които ги преследваха. Щеше да им е необходимо чудо, за да открият входа към камерата. Трима души с лопати, трион, фенерчета и бухта въже — шансовете за успех бяха миниатюрни, знаеше го отлично. Дори и да локализираха точно мястото, бе необходимо да преместят тонове пръст. Боряна бе в отлична форма, това лесно се виждаше, но все пак нямаше как да издържи на усилието. Жоро навярно щеше да се умори още по време на прехода. Нещата не изглеждаха никак добре, но не виждаше друг изход, освен да се довери на решението на Боряна и да направи всичко по силите си.