Десетина минути вървяха в тишина, докато стигнаха до открита поляна, която предоставяше видимост километри напред. В далечината куполът на гробницата изпъкваше подобно на миниатюрен заспал вулкан. Петър бръкна в джоба си и извади картата от записките на Георги. Разгъна я внимателно и я сравни с онова, което виждаше. Главната падина изпъкваше отчетливо. Покрита с ниска гора, тя се проточваше под тях, като далечният ѝ край извиваше на запад. Страничните разклонения се забелязваха по-трудно, но той без усилие успя да се ориент тира и да прецени посоката, в която да вървят. Налагаше се да пресекат основното дере, след това да намерят къде се влива второто от общо четири и да поемат по десния му склон. Близо двеста метра по-нагоре се намираше маркировката, с която Георги бе отбелязал района на предполагаемия вход. Над него се издигаше група скали, които щяха да им послужат за отличен ориентир дори и в пълна тъмнина.
— Ей там — посочи с ръка и погледна към Георги. — Там някъде се пада.
Уредникът само сви рамене и закрачи надолу по склона.
Боряна го тупна по рамото, усмихна се и пое след него.
Петър хвърли последен поглед на картата и си отбеляза ориентирите, които щяха да му послужат за отправни точки на прехода. Измери разстоянието от последния до ограденото с кръг място, намести ремъка на сака на рамото си и закрачи след тях.
Гората миришеше приятно на треви и гниеща шума. Съвсем осезаемо долавяха прохладата, която се заставаше с всяка крачка. Остатъчната светлина им позволяваше да вървят бързо, но скоро и тя щеше да изчезне и тогава щеше да се наложи да си светят с фенерчетата, които Петър бе настоял да купят. Искаше да е подготвен за всичко, на което можеха да се натъкнат, затова освен тях купи въжето и триона. Ако по някаква невероятна случайност се доберяха до прохода, въжето със сигурност щеше да им бъде от полза. Освен това предполагаше, че ще се наложи да отстранят растителността над мястото. Георги бе казал десетина метра, но ако над него бе израснала гора, щеше да падне доста рязане.
Стъпките им шумоляха в сухите треви, докато постепенно слязоха в дъното на дерето. Личеше си, че преди време тук е текла вода. Може би в месеците, в които падаше повече дъжд, пак се пълнеше, но сега коритото беше сухо, покрито с пясък и дребни камъни.
Високото дърво, което Петър бе избрал, за да следва посоката до дъното на падината, почти не се забелязваше поради настъпващия мрак, но вече и без това не му бе необходимо. На стотина метра пред тях се открояваше страничното дере, по чийто десен бряг трябваше да се изкачат. Георги Божанов пъхтеше зад него.
Спря и свали сака от рамото си.
— Още малко остана — каза и посочи напред. — По онова дере, нагоре.
Погледът на Боряна обхождаше склона, който ги очакваше. Гората се състоеше от редки дървета, пръснати на голямо разстояние.
— Добре изглежда. Поне оттук.
— Да, може да е по-лесно, отколкото мислехме.
— Нека да стигнем дотам, на място ще видим какво е — завърши тя и пое решително нагоре.
Тихо шумолене в далечината зад тях накара Петър да обърне рязко глава назад. Очите му се взираха в сумрака, но не забеляза нищо необичайно, колкото и да се взираше. Може би някое животинче се канеше да излезе от дупката си, помисли той.
Взе сака и лопатата, кимна на Георги и пое след стройния силует на Боряна.
Валери Петков бе останал до късно тази вечер, решен да приключи с документите, които покриваха бюрото му. Прекара заровен в рапорти, справки и свидетелски показания повече от три часа и половина, но купът хартия сякаш не бе помръднал! Бе на път да се откаже, да зареже всичко и да си налее питието, от което имаше нужда. Завъртя стола си към шкафа отзад и се пресегна към най-долното чекмедже. Там държеше бутилка за спешни случаи. Хвана дръжката и се канеше да я дръпне, когато на вратата се почука.