За да плати, Славея трябваше да се убеди в автентичността на съкровището и да прецени състоянието му. Колкото и снимки да пращаше докторът, Славея остана непреклонен и настоя за лична среща. Приятелят на лекаря го увери, че това е честа практика и не би трябвало да се безпокои. Освен ако не опитва да пробута фалшификат, тогава нещата можели да загрубеят. Иван не се тревожеше от това, знаеше, че предметът е истински.
Отне му само ден, за да уговори срещата. Ако можеше и останалият бизнес в държавата да се движи с такива темпове, навярно бихме задминали Швейцария, помисли си той.
Фейсбук се оказа полезен за пръв път, откакто се регистрира преди години. Чрез него Петър безпроблемно издири телефона на Боряна, следвайки контактите на съучениците си. Интересно, не бяха задружен клас, но явно с течение на годините носталгията по общите спомени сплотяваше хората по необясним начин и сега повечето от тях поддържаха връзка, макар и виртуална.
Боряна Казакова беше негова съученичка от английската гимназия. Умна, енергична и амбициозна, тя кандидатства археология в Софийския университет, приеха я и беше една от първите по успех. След като загубиха връзка, Петър чу, че е защитила докторантура, но не знаеше по каква специалност.
Откъм морето полъхваше лек ветрец, носещ наситеното ухание на свежест и водорасли. Беше забравил колко пъстра изглежда пясъчната ивица през лятото, сякаш пясъкът внезапно се беше размесил с милиони разноцветни топчета.
Въртеше мобилния телефон в ръцете си и не знаеше какво дай каже. Надяваше се да му повярва.
— Влизай, влизай, докторе, заповядай! — Славея го чакаше, гол до кръста, по къси панталони и джапанки, на входната врата на къщата си, широко усмихнат. На врата му висяха тежки златни ланци, безразборно преплетени един в друг.
— Айде, че ще се разтопим на това слънце!
Къщата му в Арбанаси беше по-скоро миниатюрен замък, отколкото еднофамилен дом. Размерите на входната врата вероятно надхвърляха общата площ на апартамента на доктора. Не му се мислеше колко милиона има хвърлени в нея. Разточителната демонстрация на благосъстояние натрапваше усещане за претрупаност и кич, но за Иван нямаше никакво значение кой как си харчи парите. Искаше единствено да приключи по-бързо и да се прибере, по-богат откогато и да било.
— Приятно ми е да се запозная с доктор, без да имам нужда от такъв — каза Славея с усмивка и протегна ръка.
— На мен също ми е приятно, г-н Златанов.
— Е, моля те, айде сега, Жоро е добре. Може дори Славей да ми викаш. За приятели всичко може. Ние нали сме приятели, а, докторе?
— Не знам, Жоро, засега предпочитам да сме бизнес партньори — отвърна Иван, все още напрегнат, като несъзнателно притискаше с лакът лекарската чанта, преметната през рамо.
— Но разбира се, бизнесът, е на първо място! Заповядай — отмести се полуголият мъж и с широк жест го покани навътре.
Стаята, в която влязоха, порази доктора с вида си. Сякаш се намираше в музейна зала — около стените стояха изправени покрити с патина бронзови нагръдници и шлемове, антични щитове и предмети, чието предназначение не разбираше. Мечове и ятагани висяха закачени на тъмножълтите стени, някои от тях — в изключително добро състояние. По лавиците зад остъклените витрини на голяма секция се виждаха безброй малки статуетки и монети, пръснати елегантно.
Мебелите, изглежда, също бяха антични, с извити форми, обшити с кожа или захабен плат. Зад внушително писалище от тъмно дърво, украсено с обилна дърворезба, се намираше тежък трон, чиято изправена кожена облегалка беше обкована с груби медни гвоздеи. Подът беше от цветна мозайка, изобразяваща жени, които се поливат с амфори.
На два от столовете, в противоположните краища на стаята, отпуснато седяха двама младежи със спортни фигури, облечени в черни ризи с къс ръкав и дълги, свободни панталони.
Точно до писалището седеше третият човек в стаята — възрастен очилат човечец, полуплешив, с бяла риза с къс ръкав, отворена на гърдите. До краката му беше поставена черна кожена чанта.
Славея се настани в трона зад писалището и попита:
— Харесва ли ти моята скромна колекция?
— Внушително, сякаш съм в музей. Истинска ли е?
— Хаха, докторе, докторе… Любопитството погубило котката, не помниш ли? — Славея сложи ръка върху четвъртита бутилка, украсена с релефни орнаменти, и го погледна въпросително: — Питие?