— Да? — отвърна той и с неудоволствие отдръпна ръка. Оперативният дежурен влезе и поздрави. В ръцете си държеше бял лист, на който имаше принтиран някакъв текст.
— Реших да дойда, вместо да се обаждам, видях, че останахте след работа — каза.
— Да? Какво има? — попита Валери, без да се обръща, все още наведен към шкафа.
— Онези, които пуснахте за издирване, намерили са колата им. Валери изсумтя и завъртя стола си обратно към бюрото. — Къде?
— До Исперих. Всъщност малко по-далеч, между селата Свещари и Малък Поровец.
— Малък какво?
Дежурният сведе поглед към листа, който държеше в ръце.
— Поровец. Малък Поровец, така пише…
— Дай — протегна ръка към него Валери.
Оперативният подаде листа и отпусна ръце покрай тялото си.
— Хм… Само колата…
Вдигна глава и подаде листа обратно.
— Трябва да пратим екип на мястото.
Бутилката в най-долното чекмедже изчезна от съзнанието му.
Петър броеше крачките си, измервайки разстоянието. Задъханото дишане на Георги му пречеше да чуе каквото и да било освен пращенето на пресъхналите листа под краката им. Онзи шум зад тях не му излизаше от ума. Сети се и за черната лимузина, която ги подмина преди малко.
Нямаше причина да се съмнява, че някой ги е проследил. Онзи бандит със сигурност ги мислеше за мъртви или поне оставени да умрат на място, където никой не би ги търсил. Пък и едва ли биха си губили времето да вървят след тях, по-скоро биха ги убили веднага. Убеждаваше се, че няма защо да се чувства напрегнат, но въпреки това не можеше да спре да мисли за това. Светлината бе изчезнала напълно и се налагаше да осветяват пътя си с фенерчетата.
— Всеки момент ще сме на мястото — обърна се към Боряна, докато броеше крачките си. — Сто и осемнайсет…
Не успя да различи добре в тъмнината, но му се стори, че тя се усмихва.
— Не вярваш, че ще намерим нещо, нали?
— Не знам, Боре, нека да видим какво ще стане, така и така сме тук… Сто двайсет и четири.
— Ама ти хич нямаш доверие на специалистите…
— Не е това… Просто… — поколеба се Петър — просто не знам дали ще успеем сами, не е шега работа това.
— Че кое от онова, което се случи досега, е шега?
— Добре, де, хайде стига… — спря и освети картата в ръцете си. — Сто трийсет и шест двойни стъпки…
Свали сака и лопатата от рамото си. Насочи светлината на фенерчето към Георги Божанов, като се стараеше да не го заслепява.
— Тук трябва да е.
Боряна хвърли лопатата в краката си и завъртя фенерчето към гората около тях. Лъчът обходи стволовете на дърветата, спря се на покритата със суха трева земя и се върна на Петър.
— Откъде да почнем? Да се разделим?
— Изчакай, нека огледаме, да преценим…
Георги седна тежко върху шумата, дишайки учестено.
— Само да си… поема дъх…
— Добре, де, ти си стой, ние ще огледаме.
Боряна говореше забързано и въртеше шава наляво и надясно. Личеше си, че няма търпение. Петър се зачуди дали всеки път на разкопки е така.
— Дай да намерим скалите, точно под тях се пада — предложи.
— Накъде, нагоре?
— Да, право нагоре — отвърна той и закрачи по склона.
Скалите трябваше да се намират някъде съвсем наблизо над тях. Не вярваше да е сбъркал с ориентацията. Ограденото с кръг място се падаше точно отдолу. Разбира се, ако изходът е бил естествен, като вход на пещера например, логично би било да се намира точно там.
Не бяха изминали и десетина метра, когато фенерите им осветиха нещо, което ги накара да се заковат на място.
Кофата спираше на всяка крачка и изчакваше Славея да го настигне. Килограмите го бяха превърнали в трудно подвижна буца лой, която едва си поемаше дъх, а точно сега трябваше да са много тихи.
За тяхно щастие тъмнината бе накарала групата пред тях да използва фенерчета. Светлината им се виждаше надалеч през рядката гора и не се налагаше да ги следват отблизо. Подбираха пътя си, като се стараеха да не издават звук. Онези отпред бяха спрели и приказваха нещо. Кофата вдигна ръка и направи знак на Славея. Сложи пръст на устните си и после посочи към ухото си. Въпреки тъмнината лицето на дебелака лъщеше от пот.
Хората пред тях говореха нещо възбудено, но отделните думи не можеха да се различат. Светлината на фенерчетата се местеше непрекъснато между дърветата, макар хората да стояха на едно място.
Петър спря рязко и хвана Боряна за ръката. Тя насочи лъча светлина пред себе си и ахна.
— Не е възможно… — промълви.