Петър не отвърна нищо и предпазливо пристъпи напред.
Клекна и взе шепа влажна пръст от купчината в краката си. Разхвърляна безразборно върху изсъхналата трева, тя образуваше концентричен полумесец около тъмен отвор в основата на скалата. Приличаше на мрачна правоъгълна дупка, обитавана от някакво праисторическо животно, което не си даваше труд да почисти, след като си е изкопало бърлога.
Няколко плитко изрязани в скалата стъпала полегато потъваха в тъмнината на отвора. Изровената почва образуваше нисък насип около него, като част от земята бе нахвърляна навътре, сякаш този, който бе разкопавал, е избутал последните остатъци земя в тунела, вместо да губи време и да ги вади навън. Виждаше се отъпканата пътека, по която онзи или по-скоро онези, които ги бяха изпреварили, са влезли в прохода.
Боряна изгаси фенерчето и прошепна:
— Изгаси светлината! Може да са вътре…
Петър щракна бутончето, обърна се към нея и каза тихо:
— Едва ли… Следите водят навън.
— Ти пък кога успя да ги видиш — просъска Боряна. Не я виждаше, но гласът ѝ звучеше ядосано.
— Видях аз…
— Ей, какво става, защо изгасихте?
Гласът на Жоро проехтя в тъмнината и навярно можеше да се чуе на стотици метри в тихата нощ.
— Тихо! — каза Боряна, но уредникът не я чу.
— Какво става? Къде сте? — продължи да вика.
— Идваме — повиши тон Петър и включи фенера си. Вече нямаше смисъл да се крият от когото и да било.
След секунди бяха при него.
— Има някой друг — забързано говореше Боряна. — Някой го: е намерил преди нас!
Георги недоумяваше.
— Кое, бе, входа ли?
— Входа ами, ти какво мислиш! — повиши тон тя. — Може още да са вътре, съвсем прясно е копано.
— Едва ли са вътре, следите в пръстта водеха навън — повтори Петър.
— Сигурен ли си?
Очите ѝ го гледаха напрегнато.
— Да, не се безпокой, няма ги.
Гледаха се безмълвно няколко секунди.
— Сега какво? — попита Георги.
— Ами… да влезем? — предложи Петър.
— Значи, наистина е тук — каза замислено Жоро, взирайки се в тъмния правоъгълник.
— Невероятно, нали? — съгласи се Петър и отново клекна до отъпканата пътека.
Зад него Боряна попита:
— Кой ли е бил?
— Може да е вееш — отговори ѝ Георги. — Кой знае какви приказни легенди се носят из местните. Сигурно са иманяри.
— Точно в този момент?
— Кога е подходящ моментът според теб?
Боряна не отговори, само го изгледа под вежди.
— Дали е възможно да са онези, които опитаха да те убият?
— Продължи да пита Георги. Говореше забързано и несъзнателно триеше длани в бедрата си.
— Не ми се вярва. В онзи храм нищо не предполагаше това… — посочи тя с лъч светлина навътре в тунела. — Няма никаква логика… Ако знаеха за това място, отдавна да го бяха разкопали…
— Бил е само един — прекъсна ги Петър и се изправи.
— Един? — учуди се Георги. — Сам човек да изкопае толкова много?
Петър сви рамене.
— Следите са само от един човек.
— Може да е копал дни наред — предположи Боряна.
— Не ми се вярва, пръстта щеше да е изсъхнала на места, а сега… Виж, още е съвсем влажна. При тия жеги до утре ще е на камък…
— Какво значение има колко са? — рязко попита Жоро. — Всичко свърши независимо кой какво е копал.
Петър обърна глава към уредника. Очите му шареха, без да се спират на нищо, стискаше ръце в юмруци.
— Какво? Не си ли съгласен? — продължи да пита Жоро. — Искахте вход, ето ви го. Само дето вече някой го е използвал. Дори и да влезем, нищо няма да намерим.
Седна на земята и хвана главата си с ръце.
— Край, бе. Толкова — добави по-тихо. — Каквото и да е имало, вече са го изнесли. Няма никакъв смисъл да стоим тук.
Петър и Боряна се спогледаха. Независимо от всичко, ако този тунел наистина водеше към скрита под гробницата камера, трябваше да я изследват на всяка цена. Само този факт би взривил научната общност по света, а в контекста на връзката между Кабирските мистерии и другия таен храм щеше да разбие на пух и прах схващанията, които до момента се смятаха за истина. Не съществуваше учен, особено такъв с интереси в областта, който да пропусне важността на събитията. Очевидно Георги Божанов не бе на себе си. Само това им трябваше сега, да изпадне в някаква криза. Не им стигаше, че бяха на ръба на закона, а се налагаше да се грижат и за него.
— Жоро, спокойно — меко каза Боряна, докато сядаше до него. — Всичко е наред.
Прекара ръка върху раменете му и продължи.
— Нищо не се знае, всичко е възможно, нека първо да влезем, пък после…