Когато навлязоха навътре, усещането за изолация се засили. Гората заедно с целия свят сякаш бе изчезнала и по нищо не напомняше за съществуването си. Петър се зачуди какво ли прави Жоро сам в тъмнината. Предложиха да му оставят един от фенерите, но той категорично отказа. Въпреки че никак не му допадаше, не искаше нищо лошо да се случи с уредника. Обидата, която му бе отправил, не го засегна толкова, колкото насмешката, с която я изрече. Надсмиваше му се, изразяваше превъзходство, че познава Боряна по-добре от него. Някак държеше той да разбере това. Сигурно още изпитваше чувства към нея. Петър не знаеше как да реагира в такава ситуация. Не искаше да го провокира и да провали шансовете да им помогне, но пък… Онова, което изпита отвън, докато я държеше за рамото, все още караше сърцето му да подскача. Какво си бе въобразил? Харесваше я, разбира се, но…
— Ха! — възкликна Боряна. — Виж тук.
Петър се измъкна от мислите си и погледна към снопа светлина.
Там, около заострен сталагмит с правилна конична форма, се виждаше увито парче червена прежда. Въпреки годините цветът не бе загубил наситения, кървав нюанс. Краищата му бяха разнищени неравномерно, сякаш бе скъсан с усилие вместо прерязан.
— Все пак ги е връзвал с прежда… — промълви тя. — Колко сме навътре?
Петър се поколеба.
— Не съм сигурен, може би стотина метра… Не мога да преценя тук.
— Вероятно това е бил най-смелият. Онзи, който е стигнал най-навътре. Какво ли му е било?
— Веднага можем да разберем, стига да искаш.
Боряна го погледна неразбиращо.
— Изключи си фенера — каза той с усмивка и спря своя.
Видя колебанието в очите ѝ, но само за миг. След това тя едно движение на палеца си премести плъзгача назад. Тъмнината ги погълна на мига.
Стояха мълчаливо, без да помръдват, в пълна тишина.
Лишени от стимули, сетивата им сякаш се изостриха, за да дадат информация на съзнанието. Едва сега Петър усети миризмата, която се носеше из застоялия въздух. На влажни камъни, на нещо сладникаво, което не можеше да определи, и колкото и да бе странно, едва доловима миризма на стари въглени. Като че ли някой бе палил огън в пещерата неотдавна. Някъде далеч напред се долавяше монотонният звук от самотно падащи капки вода.
— Страшничко, нали? — гласът му отекна в мрака.
— Представи си да си дете, само в тая дупка. Кой знае какво ти минава през ума…
Леко изтракване напред в пещерата ги накара да подскочат. Боряна извика.
Петър светкавично включи фенера и го насочи към звука. Въртеше снопа из цялото свободно пространство, но освен скалите и отблясъците на сталактитите нямаше никого.
Звукът се повтори отново и стана ясно, че е извън обсега на лъча на фенера.
— Какво е това? — почти викаше Боряна. — Пете, там, светни там…
Протегнала ръка напред, тя се въртеше и сочеше ту в една, ту в друга посока, но където и да осветяваха, виждаха само скали.
Звукът не се повтори повече.
— Какво… Какво беше това? — гласът на Боряна звучеше, сякаш тя е на прага на истерията.
— Спокойно, успокой се — тихо ѝ говореше Петър, като я хвана за ръката. — Нищо, нищо няма. Камък се е откъртил и се е изтърколил.
Тя го погледна, дишайки учестено.
— Помниш ли, че децата са се плашели? Ето какво е било. Спокойно…
Думите му звучаха преднамерено монотонно, дори безизразно, въпреки че той самият се бе стреснал. Не можеше да си позволи да изпадне в паника, не и тук. Протегна ръка и обгърна раменете ѝ.
— Виж, няма никой.
Гърбът ѝ бе напрегнат, можеше да го усети, но също така усети как тя се притиска в него, търсейки закрила.
— Да… няма никой — каза тя неуверено и се отдалечи от него.
— Искаш ли да се върнем?
Тя сведе очи и пое дълбоко въздух няколко пъти.
— Извини ме, моля те. Не знам какво ми стана. Просто…
— Не е необходимо да се извиняваш, аз също се стреснах.
Тя се усмихна. Очите ѝ вече не гледаха така налудничаво.
— А ония деца, а?
— Чуди се после защо за затрупали отвора. Искаш ли да седнем за момент?
Боряна поклати глава.
— Давай да вървим. Не се тревожи, добре съм — каза и се обърна към вътрешността на пещерата.