— Какво му стана на Жоро отвън? — Петър се надяваше, че рязката смяна на темата ще ѝ помогне да се отърси от уплахата.
— Много странно се държа.
— Да… — колебливо потвърди Боряна.
— Мислех, че ще умира от любопитство да види накъде води тази пещера.
— Наистина не мога да го разбера.
Тръгнаха напред, като осветяваха всяко кътче от пещерата.
— Нали самият факт, че има такъв тунел, сам по себе си е сензация? Да няма страх от затворени пространства?
— Не знам — отвърна Боряна, докато крачеше предпазливо. — Не ми се вярва. По-скоро се стресна от цялата тази история. Може би съжалява, че е дошъл с нас. Все пак имаше време да осмисли всичко по-добре, кой знае какво му се върти из главата.
— Кой знае… — съгласи се Петър. Нервността му бе изчезнала, оставаха само любопитството и очакването.
— Може и да не иска да се забърква — продължаваше да разсъждава на глас Боряна, но Петър не я чу. Спря и се обърна към нея.
— Сега накъде?
Тунелът пред тях се разклоняваше на две.
Тъмната гора бе изпълнена със звуци, един от друг по-странни и необясними. Жоро знаеше, че нямаше от какво да се страхува, и не им обръщаше внимание. Така или иначе единствените животни, от които човек трябваше да се пази в тези гори, бяха комарите.
Яд го беше, че си изтърва нервите преди малко. Излишно беше, а и само предизвика подозрението на Петър. Сигурен бе, че онзи няма да го изпусне от поглед от тук нататък. Трябваше да замаже някак нещата, щом се върнеха.
Любопитството го изгаряше, но нямаше как да му се поддаде точно сега. Съзнанието му бе заето с мисълта за Славея и неговите кроежи. Не предполагаше, че нещата могат да загрубеят толкова. Преди десетина години, когато майка му се разболя, той нямаше кой знае какъв избор и прие щедро заплатените консултации за Златанов, престъпвайки принципите си. Разбира се, знаеше за тъмната страна на бизнеса с антики, но никога не бе предполагал, че ще се окаже въвлечен в ситуация, в която животът на жената, която обича, виси на косъм.
Бореше се с желанието да избяга и да остави всичко зад себе си, но нямаше представа къде да се скрие — Златанов щеше да го намери и… Дори не му се мислеше какво щеше да му се случи. Освен това не искаше да остави Боряна в ръцете на оня садист. Не му пукаше за Петър, но Боряна… тя бе нещо, за което си заслужаваше да опита.
Докато пътуваха насам, му стана ясно, че тя не изпитва нищо към синеокия красавец, и това го накара да погледне на ролята си в тази каша под друг ъгъл. Ако успееше да нареди нещата така, че да се измъкне невредима, може би щеше да го види в друга светлина. Може би този път нямаше да отхвърли чувствата му.
Трябваше да излъже Славея. Само че се налагаше да измисли версия, на която онзи би повярвал. Сигурен бе, че Златанов го смята за безобиден и лесно управляем. Навярно не би допуснал, че ще опита да го излъже. Ако историята звучеше правдоподобно, можеше и да мине.
Може би трябваше да му каже, че са се отказали. Че не са открили нищо и са изчезнали така внезапно, както са дошли.
— И тук нищо.
Гласът на Боряна звучеше разочаровано, докато оглеждаше внимателно скалите около разклоненията. Търсеше следи, което да ѝ подскажат в коя посока да поемат.
Основният проход бе препречен от масивна обла скала, наподобяваща гигантска футболна топка, по която се стичаше влага. Тя се намираше точно пред разклонението, подобно на безмълвен, свит на кълбо мокър исполин с гладка каменна кожа, който пазеше в тайна правилната посока.
— И по пода няма… — отвърна Петър, който бе коленичил и съсредоточено оглеждаше покритата с отломки скала, търсейки следите на онзи, който ги бе изпреварил.
— Дай да изберем един напосоки и да проверим. Нали според легендата проходът е дълъг триста метра, значи, няма да вървим повече от… Колко? Сто, сто и петдесет метра?
— Не съм сигурен — възрази Петър. — Сякаш минахме повече от триста метра дотук.
— Мислиш ли?
— Не мога да съм сигурен, но имам такова усещане, да.
— Ами тогава… Значи, легендата греши. Може да е по-дълго.
— Или да няма никакъв проход, а това да е просто пещера, която е разпалвала въображението им — предположи той.
— Неее… Абсурд! Не е възможно, не видя ли, че около входа беше работено?
— И какво от това? Може да е…
— Нищо не може да е — прекъсна го Боряна разпалено. — Точно това, което търсим, е. Онова в началото не беше просто дооформяне на входа. Видя ли дупките на тавана?