Петър кимна.
— На пода имаше същите, точно под другите. Това на какво ти прилича? — попита го тя и си отговори сама. — Врата. Имало е врата, там се е държала рамката.
— Наистина?
— Да, няма съмнение, виждала съм такива и другаде. Сигурна съм, че ако разровиш в пръстта, отдолу ще се покажат дъгите, в които се е плъзгала вратата.
— Какви дъги? — недоумяваше Петър.
— Ох, че си… Вкопавали са малко вратите, за да може по-лесно да се залостват при нужда. Ако са били много големи, дори са слагали ролки отдолу, за да им е по-лесно — приказваше възбудено Боряна. — Не и тука, де. Тук едва ли се е налагало. Но със сигурност на входа е имало врата, която е била залоствана. При това…
— Какво при това?
— При това отвън. Била е залоствана отвън.
Това го озадачи.
— Защо… — започна той, но отговорът се стовари върху него.
— Защото точно тук е било… Тук са се провеждали ритуалите.
— Мда… — промърмори Боряна — ти съмняваше ли се?
— Всичко е истина! — Петър не можеше да повярва.
— Е, поне част от нещата. Когато стигнем до камерата, ще се изясни. Нали точно затова я търсим.
Думите му напомниха за какво бе всичко и отново му върнаха увереността, изгубена в терзанията около намирането на входа към пещерата. Нямаше съмнение, че вървят в правилната посока, макар и да бяха закъснели. От друга страна, може би последната част от онзи ритуален набор въобще не беше тук.
— Да. Трябва да стигнем до нея. Само че кой път да хванем?
Мрачните дълбини на двата тунела не издаваха с нищо кой ще ги отведе до подземната камера.
— Някакви идеи? — обърна очи към Боряна.
Тя поклати глава, после попита:
— Ако просто тръгнем по единия?
— Не става — отговори той. — Това е карстова пещера, може да е дълбока километри. Трябва да знаем накъде да поемем.
— Добре, нека продължим още малко, може по-навътре да изникне нещо.
Петър сви рамене. Нямаха друг избор, освен за пореден път да се лутат напосоки. Внезапно тревожна мисъл прониза съзнанието му.
— Боре, ами ако онези не са намерили правилния тунел?
Боряна рязко се завъртя към него. Очите ѝ шареха по лицето му. Отвесна бръчица се настани между веждите ѝ. После се усмихна.
— Може да не са открили камерата — каза. — Чудесно!
Петър не споделяше ентусиазма ѝ. Имаше нещо друго, което го безпокоеше.
— Да, но… Това означава, че ще се върнат.
Видя по лицето ѝ да преминава сянка.
— Тогава трябва да побързаме — заяви тя.
— Добре, но с лутане няма да стане. Помисли, има ли нещо, което да ни послужи за ориентир?
Вече бе изследвал всеки сантиметър от пода, но и в двата тунела нямаше никакви следи, които да издадат кой е правилният.
— Не са оставили маркировка, това го разбрахме. Нещо друго?
Боряна мислеше напрегнато. Възможността да спечелят преднина, която смятаха за загубена, я бе заредила с енергия. С цената на всичко нямаше да пропусне тази възможност.
— Представи си, група хора влизат тук, вървят през пещерата и отиват в камерата под гробницата — разсъждаваше на глас Петър.
Съвсем образно си представяше група мрачни брадати мъже, облечени в надиплени свободни туники, да крачат в трепкащите светлини на факли из тъмните тунели.
— С какво са си светели? Факли? Някакви светилници?
— Не съм сигурна… Имали са специални светилници, лампи, сигурно и факли, разбира се. Какво от това?
— Може да са оставили следи от дим по стените.
— Не ми се вярва — усъмни се Боряна. — След толкова векове едва ли ще забележим някаква разлика — водата вече е отмила всичко. Пък и надали са влизали толкова често, че въобще да се образуват някакви натрупвания.
Права беше, но това бе единственото, за което се сещаше.
— Къде се пада гробницата, можеш ли да прецениш? — попита на свой ред археоложката.
Петър се поколеба.
— Не мисля. Нямам добра представа за разстоянията тук. Освен това пещерата криволичеше твърде много.
Всъщност той имаше някаква бегла представа какво разстояние са изминали и в каква посока, но не можеше да бъде сигурен. Сети се за картата на Георги, която все още стоеше в джоба му.
— Момент — каза и я измъкна оттам. Седна на един заоблен камък и я разгъна на коленете си.
Разглежда я в продължение на минута, после вдигна глава. Можеше и да има шанс.
— Ето — посочи с пръст ограденото с кръг място. — Влязохме оттук, това си е точно. А ето тук е гробницата.
Пръстът му се плъзна по хартията почти до края на рисунката. Боряна се надвеси над него и насочи и своя фенер в листа.
— Ние най-общо се движим в източна посока, сякаш малко на североизток. Поне такова усещане имам — пещерата дотук не е променяла рязко генералната посока.