Петър я погледна.
— Според мен сме минали не по-малко от триста метра досега, но на такова място няма как да съм сигурен. Затова ти казах, че не знам. Може да е по-малко или пък повече. Просто това е моя субективна оценка.
— Продължавай — каза Боряна, без да отделя очи от картата.
— Това означава, че се намираме малко по на юг от гробницата, на около двеста метра от нея, ако преценката ми е вярна.
— Тоест трябва да тръгнем по левия тунел, така ли излиза?
— Да. Ако, разбира се, не греша тотално.
Боряна се изправи.
— На мен не ми идва нищо на ум, така че давай да действаме.
— А Жоро? — попита Петър. — Ако онези дойдат и се натъкнат на него?
— Трябва да ги изпреварим — отговори тя, после добави. — На всяка цена. Няма да има кой знае какво значение дали ще ни хванат заедно, или първо него, а после нас вътре, не мислиш ли?
Трябваше да се съгласи с нея. Единственият шанс, който имаха, бе да изпреварят онези. Освен това никой нямаше да ги преследва след това, та нали ги мислеха за мъртви.
Жоро натисна зелената слушалка и долепи телефона до ухото си.
Решението, което бе взел, го поставяше в ситуация, от която можеше и да не се измъкне, но нямаше избор. Често му се беше налагало да търпи последствията от твърде много грешни решения. Стигаше му толкова. Това беше правилно. Независимо от последствията.
Не успя да обмисли докрай историята, но дори и така нямаше основания за притеснения, че Славея би се усъмнил. Щеше да използва фактите, които вече бяха налични, просто щеше да промени развитието.
На няколко пъти за малко не призна всичко пред Боряна, но присъствието на Петър го спираше. Не бе променил отношението си към младия мъж, ревността продължаваше да го изгаря, въпреки че между двамата нямаше нищо. Но нямаше как да предпази Боряна, бе за да спаси и него. Освен това срамът от предателството го задушаваше. Успокояваше се, че не е знаел нищо от случилото се, че Боряна въобще е замесена, че някой е опитал да я убие, но всъщност точно неговото предателство бе причината сега тя да е на косъм от смъртта.
Сигналът свободно отекна в ухото му.
Някъде от отсрещния склон се чу едва доловима мелодия.
Георги отдръпна телефона от ухото си и се заслуша. Вторият сигнал свободно долетя от ръката му, а в гората срещу него ясно се чу мелодията на известна фолк песен.
Без да губи секунда, Георги Божанов захвърли мобилния телефон, скочи пъргаво на крака и се шмугна в тъмнината на пещерата.
Петър се изкачваше пръв, стиснал фенерчето със зъби. Помагаше си с ръце, като се захващаше с пръсти за всяко следващо стъпало, но въпреки това не беше лесно. Помисли, че може би трябваше да пусне Боряна пред себе си, за да я хване, ако се изтърве, но вече беше късно. Тя се изкачваше зад него, без да говори. Чуваше се само запъхтяното ѝ дишане.
Щяха да подминат стъпалата, ако Петър случайно не бе насочил светлината нагоре.
Гледаха по земята и стените на височина човешки ръст, но никой не се бе сетил да поглежда и нагоре. Едва когато серия от малки площадки в левия край тунела, изкачващи се към тавана на пещерата, привлече вниманието му, той се досети да осветява и пространството над главите им.
Съвсем логично си беше. Онази камера, под основната гробница, бе изолирана аномалия, а не галерия от подземната пещера. В противен случай щеше със сигурност да бъде установено с георадара. При това като цяло общият наклон на пещерата беше надолу, към земните недра, а не нагоре. По негови груби сметки денивелацията между входа на прохода и гробницата бе не по-малко от петдесет метра.
Първото стъпало бе изсечено на височина от може би два, два и половина метра и за да стигнеш до него, трябваше да стъпиш по върховете на няколко ръждивочервени сталагмити. Докато се качваше, Петър се зачуди с колко ли се бяха увеличили сталагмитите от последния път, когато някой бе сложил крак върху тях.
Стъпалата ги водеха почти отвесно нагоре в тесния страничен ръкав на пещерата, наподобявайки спиралните стълби на средновековен замък.
— Влизай — изкомандва Славея.
— Ама шеф… много е тъмно, бе — протестираше Кофата.
— Марш вътре!
Гласовете достигаха до Георги така ясно, като че ли бяха! До него.
Криеше се в тъмнината на пещерата, без да знае какво да направи нататък. Не предполагаше подобен развой на събитията. Оказа се, че наистина е лесен за манипулиране. Как въобще повярва на Славея, когато му каза, че ще чака обаждането му. Глупак, абсолютен глупак! Разбира се, че Златанов не би имал по-добра възможност. Проследява ги, взима всичко и ги избива. Като този път щеше да убие и него и така да прикрие всички следи. Всички наведнъж.