Мисълта за собствения му край го отрезви.
Трябваше да намери Боряна и Петър и да ги предупреди. И то веднага. От чутото, разбра, че онзи, който бе със Златанов, се канеше да влезе след него в пещерата.
Прокле се, че не бе взел фенера, който предлагаха да му оставят. Сега се налагаше да търси пътя си опипом.
Протегна ръце и пое внимателно напред. Гласовете отвън постепенно заглъхнаха.
Блъскаше се в скалите, препъваше се, но продължаваше да се придвижва към вътрешността.
Непрекъснато поглеждаше през рамото си, но и там цареше плътна тъмнина. Значи, онзи още се бавеше, имаше шанс да стигне до Боряна преди него.
Не знаеше накъде върви, но не спираше, нямаше връщане назад.
Стълбите свършиха внезапно, без да има някаква индикация за това. Тесният тунел излизаше в широка галерия през полукръгъл отвор с ръбати краища.
Петър подаде предпазливо глава и завъртя фенера в пространството.
Намираше се в празно помещение, напомнящо преддверие с равен чист под. Белезникавите варовикови стени явно бяха част от основния скален масив. Не личеше да са обработвани допълнително. С едно изключение.
Вляво от него, в центъра на гладката повърхност на монолитната скала, бе изрязан сводест отвор, украсен с релефни колони, напомнящи древногръцки дорийски стил. Именно този украсен вход създаваше впечатлението за преддверие.
Измъкна се, като внимаваше за ръбовете, и подаде ръка на Боряна. Косата ѝ, все още стегната на опашка, беше покрита с прахоляк. Няколко кичура се бяха измъкнали и се спускаха покрай напрашеното ѝ лице.
Тя пое ръката му и се изправи до него. Плъзна светлината на фенера си по стената. Очите ѝ блестяха.
— Не мога да повярвам… — само успя да каже.
Гласовете им звучаха глухо в празното пространство.
— Намерихме го…
Петър погледна през изрязания в стената вход.
— Ще имаш ли честта? — попита и направи престорен реверанс към него.
Боряна направи крачка напред, но после сякаш размисли и спря.
— Ами ако има някакъв защитен механизъм? Като онзи…
Петър огледа масивните скални повърхности на пода и стените. Не забеляза процепи или пукнатини, загатващи за отделни елементи, които биха могли да са част от лостова система, подобна на онази в тайния храм под Бакърлъка. Хвърли поглед през сводестия отвор, докъдето можа, но подът и там бе равен и непрекъснат.
— Сякаш няма — каза той. — Освен това много по-удобно би било да се направи нещо в самата пещера или по стълбите.
— Добре — съгласи се Боряна и протегна крак през отвора. — На твоя отговорност.
Ръцете му се разраниха твърде бързо от блъскането им в скалните образувания, но той не спираше да се промъква напред. Тъмнината бе абсолютно непрогледна, дори да размахаше пръсти пред лицето си, не успяваше да забележи нищо.
Сякаш бе напреднал доста, не можеше да прецени, но явно се намираше на достатъчно разстояние от преследвача си, защото не чуваше нищо зад себе си. Спря за момент и се ослуша. Нищо. Само някъде далеч се чуваха капки вода. Чудеше се къде са Боряна и Петър. Искаше да извика, но така би разкрил къде се намира, и всичко щеше да пропадне, без никакъв шанс за избавление. Нямаше представа още колко трябва да върви така, но не очакваше да е дълго. Сигурно всеки момент щеше да забележи светлината от фенерите им.
Тишината се нарушаваше единствено от насеченото му дишане. Въпреки студа в пещерата бе облян в пот.
Внезапен полъх на вятър покрай него го накара да настръхне.
Сякаш нещо бе преминало от дясната му страна.
Не се чуваше звук.
Дали му се бе сторило? Или пещерата имаше изход някъде другаде и сега, с разкрит вход, да образуваше течение? Прилеп? Нямаше представа. Не можеше да спира и да мисли за това сега.
Продължи опипом напред, докато ръцете му опряха в облата повърхност на кръгла влажна скала, препречваща тунела.
Влагата по гладката повърхност накара Георги да усети колко е жаден. Нищо не можеше да направи. После щеше да мисли за това. Плъзна ръце по мократа повърхност на облата скала и я заобиколи отдясно.
Кофата бе изминал десетина метра в тъмния тунел, осветявайки пътя си с фенерчето на мобилния си телефон. Трептенето на сенките подсказа на Славея, че ръката му трепери.