— Чакай — извика му той. — Върни се.
Без да чака втора подкана, Кофата се измъкна от дупката и облекчено се хвърли върху тревата, дишайки тежко.
— Какво, бе? — гледаше го отгоре Славея. — Да нямаш уплахи?
Усмихваше се тънко, пъхнал ръце в джобовете си.
Младежът не отговори нищо. Не беше необходимо. Лицето му достатъчно ясно говореше за ужаса, който Кофата изпитва от тесни, тъмни пространства. Да му се неначуди човек, помисли Славея, че как е влизал в гробниците досега? Май щеше да се наложи да го пренасочи, след като свършеха тук.
— Стига трепери, айде. Няма да влизаме, Кофата кимна, без да отделя поглед от Славея. Очите му бяха кръгли и уплашени.
— Тука ще ги чакаме. Нали все ще излязат.
— Ами оня… другият… — успя да попита на пресекулки младият мъж.
— Какво за него?
— Къде е?
— Остави го него, ще го намерим.
Знаеше, че се налага да отстрани и тази пречка, особено когато разбра доколко се е забъркал в тази история глупакът. Не се безпокоеше за него. Георги Божанов нищо нямаше да каже, толкова го бе страх, че едва не се напика в кухнята си. Друго го интересуваше в момента и то се намираше някъде в пещерата пред него. Но пък все някога щеше да излезе.
Славея погледна към тъмния вход с присвити очи. Щеше да чака. Колкото се наложи.
Помещението, комбинирано с преддверието, наистина бе шест на осем метра — точно както бе казала Боряна.
Някога част от пещерния комплекс, то бе разширявано и дообработвано, докато най-накрая бе добило правоъгълна форма, наподобяваща нормална стая с преддверие. Единствено таванът, напомнящ грубо изработен купол, сякаш бе непокътнат: от него не висяха сталактити или други скални образувания, както в останалата част на пещерата. Стените бяха плътно изрисувани с множество образи и картини.
По нищо не приличаше на гробницата на Дромихет. Нито на онзи храм под Бакърлъка. Картините по стените бегло напомняха за него, но всичко останало бе различно. Там скалата си беше естествена, а тук някой твърде упорито се бе старал да създаде ред и в някаква форма — комфорт.
— Боре, какво е това? — попита озадачен Петър. — Гробница ли е?
— Не — отвърна тя. — Не е гробница.
Направи крачка напред и добави:
— Но не знам точно какво е.
В двете противоположни страни на стаята бяха разположени правоъгълни каменни нарове, които се крепяха в четирите си края от масивни, релефни подпори, също от камък. По остатъците от козина върху тях Петър можеше да заключи, че някога са били покрити с кожи. Съдейки по острите нокти в основата, каменните подпори изобразяваха лапите на някакъв хищник — лъв може би или мечка. До всяко от леглата стърчеше висока метална конструкция с разклонена разлята основа, която преминаваше в единичен прът, почти метър и половина дълъг, и завършваше с нещо, наподобяващо лампата на Аладин. Тъмнозелена патина покриваше плътно метала, което подсказваше, че са изработени от мед или бронз. Петър се досети, че бе виждал подобни неща — бронзовата конструкция представляваше светилник, използван в древността.
— Това са светилници, нали?
— Да, наричат се канделабри, но… — поколеба се Боряна — те се използват много по-късно. Не разбирам…
Погледът ѝ обхождаше помещението и поглъщаше всяко късче информация.
В свободното пространство покрай стените бяха подредени множество керамични купи и гърнета с различна големина, изписани в черни и червени цветове, сред които различи кратер9, няколко хидрии10 и два арибала11. Бегло отбеляза, че част от съдовете носят белезите на протогеометричната обработка, което ги отместваше далеч назад във времето. Никак не се връзваха с двата канделабра. Освен това с изключение на дебелия слой прах върху тях нищо не бе повредено — всеки от предметите бе непокътнат, готов за употреба. Точно това я караше да бъде толкова сигурна, че не се намират в гробна камера — там даровете ритуално се разрушаваха, съдовете се пробиваха, като по този начин ги изпращаха в отвъдното, за да служат на духа на погребания.
Петър сякаш прочете мислите ѝ.
— Нищо не е пипано.
— Сигурно сме първите, които влизат от хилядолетия… — съгласи се Боряна.
— Дали това е пещерата на Залмоксис? — попита Петър.
Мисълта, че се намира на мястото, което доказва легендите за тракийския бог, го замайваше.
— Възможно е…
— Какво е това? — попита Петър и насочи лъча светлина към вътрешността.
В средата на помещението, точно по средата между леглата, бе вкопан недълбок, квадратен басейн — сега празен — към който водеха по три стъпала от всяка страна. В центъра му бе издигнат каменен пиедестал, завършващ с полусферичен капител. Някак напомняше на онези сталагмити, покрай които бяха минали на идване, но за разлика от тях бе произведение на човешката ръка. Нямаше никакви украси — просто цилиндричен стълб, увенчан с капител, напомнящ донякъде онези на дорийските колони на входа. Боряна си представи как е изглеждал в центъра на басейна, когато е бил пълен с вода, но недоумяваше за предназначението му. Навярно върху него е стояла статуя или предмет, който в момента липсваше.
10