— Не знам — отвърна Боряна. — Нямам идея.
Приближи се и погледна в пресъхналия басейн, без да търси нищо определено. Странно как, но тази пещера бе изненадващо суха. По пода или стените не се забелязваше влага. Как ли бе пълнен този басейн? Дали изобщо бе предназначен, за да бъде пълнен с вода?
— Не… наистина не мога да разбера.
Петър се доближи до каменното легло вдясно от него и прекара пръст по повърхността му. Както всичко наоколо остатъците от козина бяха покрити с дебел слой прах, трупан в течение на хилядолетия. Някак на шега опита да познае от какво животно е била кожата, метната върху студения каменен плот, но не успя дори да предположи. Космите бяха дълги, тънки и едва забележимо накъдрени. Нямаше идея какъв звяр би могъл да притежава подобна козина. Навярно нещо, което отдавна не съществува по тези земи.
Изтри ръка в панталона си и вдигна поглед. Проследи рисунките по гладките варовикови стени. Цветовете бяха ярки, сякаш нарисувани съвсем скоро.
— А тези?
Боряна застана до него и погледна кръглото петно светлина. В него изпъкваше изправена гола човешка фигура, която пиеше от ритон. Отново с протоме на гола жена в предизвикателна поза — виждаше се съвсем ясно. Завъртя фенера си наляво, търсейки началото на изобразените сцени.
— Сякаш са същите като в онзи храм — предположи Петър.
— Не са — възрази Боряна. — Много са сходни, но… Виж тук.
Спря светлината на участък, в който се виждаше брадат мъж, който влиза в пещерата, държейки ритон в дясната си ръка. Само че този път в другата му ръка се намираше амфоровата каничка. Онази, която бяха открили в другия храм, същата, която изгубиха в ръцете на иманярите. Освен това полуголата жена стоеше редом до мъжа от самото начало на рисунките.
— Тук също — премести светлината тя.
Имаше още една разлика. Този път епизодът по посвещението не завършваше с изход през тесен тунел. Вместо това двете фигури, тази на богинята и на новопосветения, след акта се сливаха в едно излъчващо светлина същество. Жълтеникавите черти от четката на древния майстор не можеха да бъдат сбъркани — от тях струеше светлина. След това жената изчезваше, а мъжът, изобразен отново значително по-голям — този път без плащ и бойно снаряжение — стоеше изправен, леко наклонил глава към лявото си рамо. Около него с няколко щриха също бяха нахвърляни блестящи лъчи.
Петър ясно помнеше предните рисунки. Там двамата бяха изобразени, възнасящи се към небесата един до друг, като мъжът бе облечен в доспехи и плащ.
— Не разбирам — каза. — Това друг ритуал ли е?
— Едва ли. По-скоро е друго тълкуване на просвещаването. Тук сякаш просветеният става богоравен. Поне така тълкувам аз картината.
— Силата на познанието — съгласи се Петър. — Прави те всесилен.
— Може би. Съединяване с божествената искра, която осветява съзнанието… Кой знае, това е нещо, което тепърва трябва да се изучи.
Боряна плъзна светлината назад, пропускайки няколко сцени, и се спря на композиция, където кръвта на ученика се изливаше в купа, поставена на издигнат камък, чийто завършек напомняше дорийски капител. Точно като онзи, който стърчеше от пресъхналия басейн.
— Възможно ли е… — промълви на себе си тя.
— Какво?
— Погледни, възможно ли е купата да е била поставена на онази поставка в басейна?
— Защо не? — Петър плъзна поглед по празната поставка. — Точно като предния път.
— Само че този път не е там.
— Може някой да ни е изпреварил.
— Съмнявам се — възрази Боряна.
— Защо?
— Защото нямаше да задигнат само нея.
— Дали не се е изтърколила някъде?
Боряна не отговори, а вместо това насочи светлината от фенера си към пода.
Лъчите им шареха измежду наредените в строен ред керамични съдове, около каменните нарове, по дъното на басейна но напразно — никъде я нямаше.
— Може все пак да не сме първите, които влизат тук — предположи Петър.