— Не е това — възрази Боряна. — Ако тази камера беше разкрита от иманяри, тук нямаше да има нищо. А така…
— Може да е преместена още в древността или въобще де не е била тук.
Младата жена го погледна. Познаваше този поглед. Зад привидната празнота в очите ѝ мозъкът работеше на бързи обороти, претегляйки фактите.
— Може — съгласи се уклончиво. След това предпазливо се приближи към стълбите, водещи към дъното на басейна. Протегна крак и леко натисна първото стъпало, после малко по-силно, докато накрая стъпи върху него.
— Дотук добре — заяви и се усмихна към Петър.
— Чакай… — едва успя да каже той, докато тя пъргаво слезе по останалите две стъпала и стъпи на дъното. — Това беше глупаво.
— О, моля те… Трябва да огледам.
С две крачки се приближи до цилиндричния камък, стърчащ в средата, и прекара светлината от основата към върха му.
Петър слезе при нея.
— Какво търсиш?
— Нещо, което да намеква, че това чудо се движи. Цепнатини, такива неща.
— Защитен механизъм?
— Да, нещо такова… — започна тя, но спря по средата на думите си. — Леле… Ела да видиш.
Опитваше да освети горната част на поставката. Равната част на капитела се издигаше малко над нивото на очите и тя се вдигаше на пръсти.
— Помогни ми.
Без да я разбира напълно, Петър се доближи до нея. Не можеше да разбере какво бе привлякло вниманието ѝ.
— Вдигни ме малко, искам да видя нещо.
Той безмълвно приклекна и обхвана кръста ѝ. Усети стегнатото тяло в ръцете си и неволно си припомни онзи импулс, който изпита пред пещерата. Добре че Боряна не можеше да го види в момента. Нямаше как да скрие червенината, избила по лицето му. Напрегна мускули и я повдигна леко.
— Така, стига толкова — изкомандва го тя. — Задръж така.
Лицето му се опираше в рамото ѝ, но успяваше да види какво прави. Хванала фенера си в дясната ръка, тя опря рефлектора му отстрани на пиедестала. Гладката равна повърхност на капитела се освети изцяло. Светлината се плъзгаше по нея и караше всяка прашинка да изпъкне.
Петър усети как дъхът ѝ секна в същия момент, в който и той го видя.
В центъра на пиедестала, сред прахоляка, натрупан с хилядолетията, отчетливо се различаваше правилен кръг, в който чистият белезникав варовик светеше без прашинка върху себе си.
Диаметрално през окръжността се забелязваше едва различим надпис, плитко изрязан в скалата. Ако не минаваше през чистото от прах място, изобщо не биха го забелязали.
Петър отпусна ръце и я постави внимателно на земята.
— Какво е?
— Надпис.
— Е, да, де, какъв?
— Архивен.
— Стига, де, какво пише? Или пак е използвано линеарно писмо?
Боряна освети лицето му.
— Не, този път е на гръцки. Древногръцки, искам да кажа.
— И? Можеш ли да го разчетеш?
Стояха до ръба на басейна и се гледаха в очите. Около тях рисунките по стените на древната стая ги наблюдаваха безмълвно.
— Мога. Обаче това изобщо не ни помага.
— Защо?
— Защото описва онова, което се е случвало тук. Нищо повече.
Петър въздъхна.
— Απο Τις Heros Μήτρα Αναβίωσε — каза Боряна. — Това пише приблизително, но със съвременно звучене. — Наведе фенера си към пода и добави: — „От утробата на майката Херос се възражда.“ Или нещо съвсем подобно, не съм убедена напълно.
Младият мъж я гледаше втренчено. Надписът не му говореше нищо.
— Херос или Бог? — сети се за дуализма на думата той.
— Какво значение има? Великата Майка е олицетворявала хтоничния елемент, земята, противоположното на небесното. Като по този начин пещерата се превръща в нейна утроба. Където, следвайки ритуала, се превръщаш в Бог. Нищо, което вече да не знаем.
— Възможно ли е отново да е някакво скрито послание?
Боряна се замисли. Приближи се до цилиндричния пиедестал, изправи се на пръсти и отново погледна надписа.
— Едва ли. Онова си беше географска препратка, а тук си е просто твърдение.
— Значи, наистина това е мястото, в което са се извършвали ритуалите по посвещаването? Само дето няма купа. И вместо да стане по-ясно, още повече се оплита.
— Да, така изглежда — отвърна тя и се завъртя към него. — Хайде да излизаме.
— Кой знае, може да са местни иманяри, които са взели златото и са оставили грънците.
— Грънци… — повтори тихо Боряна, после повиши тон. — Ти си грънец!
— Добре, добре, глинените… артефакти — коригира се Петър през смях.
— Не става. Ако бяха други, със сигурност щяха да задигнат и тях — те също струват пари.