Стъпките им отекваха в тъмната пещера, докато вървяха обратно към входа. Светлината от фенерите им играеше по влажните скални образувания, хвърляйки причудливи отблясъци.
— Можеш да бъдеш сигурен, че тези хора не оставят нищо след себе си — увери го тя.
— Ами ако са взели най-ценното на момента и са решили да се върнат за останалото по-късно?
— И да оставят пещерата без надзор? — усъмни се тя. — Едва ли…?
— Добре, де, сигурно е така — призна Петър. — Но въобще не мога да разбера как са се досетили къде да търсят…
— Не знам, наистина нямам представа.
Боряна вървеше пред него и осветяваше каменистата пътека. Вече се изкачваха, навярно се намираха съвсем близо до входа. Сигурно Георги вече забелязваше отблясъците на фенерите им.
Как ли щеше да реагира уредникът, като разбереше, че наистина са открили пещерата на Залмоксис? Излизаше, че всичките им предположения са били верни. Изглеждаше прекалена нереално, за да бъде истина. Гробницата на Дромихет, могилата, легендата за Залмоксис и учениците му… Боряна от самото начало изглеждаше уверена в онова, което прави, но въпреки всичко му бе трудно да допусне, че късче легенда е способно да крие истинска история. И все пак го видя с очите си. Първо онзи храм, сега и това. Надписът категорично доказваше, че предположенията им са верни. Не можеше да се съмнява повече, фактите си бяха факти. Само че някой отново ги бе изиграл.
— Боре?
— Да? — отвърна тя, без да се обръща. Подбираше пътя си, като осветяваше всяка стъпка.
— Нямаше нарисувани повече предмети.
— Какво имаш предвид?
— Ами… и на двата фриза си бяха същите неща — поясни той. — Ритон, каничка и купа.
— И какво?
Пътеката се разшири и той застана до нея.
— Ритонът вече разбрахме къде е бил. Каничката видяхме кой я взе.
— Аха — прекъсна го Боряна и завъртя глава към него. — Няма повече части на ритуалния набор. Това ли казваш?
— Ами да, не е ли така?
— Така е. И какво от това?
Петър долови твърдостта в гласа ѝ. Усещаше, че тя не иска да приеме фактите. Разбираше я, за втори път бе на косъм да вземе в ръце онова, което преследва, и за втори път то им се изплъзваше. Несъмнено двете места бяха достатъчни, за да пренапишат историята на древните обитатели на тези земи и техните ритуали, но навярно това не ѝ бе достатъчно. Мистиката на Кабирското учение, ритуалът по посвещаване, предметите, техните копия, някак прекалено силно се натрапваха във всичко, с което се сблъскаха досега. Навярно всеки загадъчен къс история, на който се натъкнеха, единствено ѝ доказваше колко невъобразимо интересна бе цялата картина. Петър не мислеше, че Боряна ще спре, докато не изрови всичко, което можеше, в пряк и преносен смисъл. Освен това професор Николов бе изгубил живота си заради всичко това. Упоритостта на иманярите, с която преследваха предметите, скоростта, с която успяваха да постигат целите си, вероятно я караше да се съмнява, че всичко е просто търговия с антики. Сигурен бе, че няма да спрат дотук.
— Какво мислиш? — попита.
— За какво?
— За цялата тази история. За връзките между храмовете, ритуала, Залмоксис, Кабирските мистерии…
— Не знам още — въздъхна тя. — Имам предположение, но то…
— Какво то?
— Звучи твърде невероятно.
— Нищо, кажи ми.
— Мисля… — започна тя — мисля, че траките са били обединени, много по-единни, отколкото се смята сега.
Сам можеше да се досети, при положение че единият храм се намираше в някогашните земи на астите, а този — в територията на гетите. Може би не говореше за единна обществена структура, подобна на държава, но със сигурност религията бе нещо, което свързваше поне две от големите тракийски племенни групи.
— Не е само това, нали?
— Не, не е.
— Добре, де, какво тогава?
Тя продължи да върви съсредоточено напред.
— Датировката не се връзва… — сякаш на себе си каза накрая.
— Онези светилници ли?
— Не само. Онези… грънци — натърти на думата тя, — както ги наричаш, представляват образци на древногръцкото, грънчарско изкуство.
— Тоест не са тракийски.
— Не… не пречи и да са изработени от траките. Имитации.
— Или да са обект на търговия, плячкосани или…
— Напълно възможно — прекъсна го Боряна. — Коринтските майстори грънчари са търгували с целия античен свят.
— Какво тогава?
— По-скоро ме озадачава фактът, че намерихме непокътнати образци от най-ранния до най-късния период. Тези, които бяха с естествения цвят на глината, по които имаше разни геометрични фигури, бяха от протогеометричния период. Някъде отпреди десети век преди новата ера. Червенофигурните пък са приблизително от пети век преди новата ера. Това, грубо казано, са около пет-шест века разлика.