— Какъв е проблемът?
— Твърде много време и твърде добре запазени съдове. Не разбираш ли?
— Мислиш, че трябваше да има само съдове от един период? Онзи, през който е изградена гробницата?
— Да… — съгласи се Боряна — нещо такова.
Петър очакваше да продължи с обясненията, но вместо това тя каза:
— Пете, нека да го обмисля още малко. Ще го обсъдим, искам да чуя и Жоро какво мисли.
След минута от тъмнината пред тях изникнаха стъпалата на входа. Температурата навън бе спаднала значително, но в сравнение със студа под земята им се стори, че влизат в сауна. Прескочиха насипаната пръст, която вече бе започнала да изсъхва, и се огледаха.
От уредника нямаше и следа.
— Жоро? — повика го Боряна.
Ослушваха се няколко секунди, но освен шумоленето на листата на дърветата не се чуваше друг звук.
— Сигурно не са му издържали нервите — каза Петър. — И е духнал.
Боряна насочи светлината си към него, канейки се да му отвърне, когато лицето и се сгърчи в неподправен ужас. Ужас, който я накара да отстъпи крачка назад. Той се завъртя светкавично, но въпреки това закъсня.
Ударът намери слепоочието му и го просна в безсъзнание на земята.
Самотната гола крушка, която висеше от мръсния, оплют от мухи таван, с мъка разпръсваше сумрака в килията. Жълтата светлина само намекваше колко тъмно може да бъде без нея. Петър бегло се зачуди как е възможно да съществуват подобни осветителни тела. Не бяха ли чували за енергоспестяващи крушки в това забравено от Бога място?
Освен него в ареста имаше още един мъж — някакъв буйстващ пияница, който домъкнаха късно през нощта. Приличаше на бездомник. За негово щастие той дори не му обърна внимание, а просто се сви в отсрещния ъгъл и заспа на мига. Смрадта, която се носеше от него, вече не му правеше впечатление. Това бе последната му грижа.
Главата го болеше.
Попипа с пръсти лявото си слепоочие и тихо изохка от болка. Обемистият оток като че ли бе спрял да се увеличава. Въпреки това главата не спираше да го боли от мига, в който се свести. Поне замайването бе преминало и успяваше да разсъждава трезво. За пореден път опитваше да нареди събитията в някаква форма, която имате смисъл и можеше да му подскаже как да постъпи.
Съвзе се на земята — там, където се бе строполил от удара.
Първоначално не разбра къде се намира, нито какво се е случило. Повдигна се на лакът и опита да се ориентира. Тъмната гора бе изпълнена с шумове, полъхваше ветрец, който в друг случай би бил приятно хладен. Сега обаче Петър искаше да разбере къде се намира.
Сухите листа прошумоляха, докато се изправяше. Виеше му се свят. Зад него лежеше купчина засъхнала пръст, в средата на която зееше тъмен отвор.
Тогава всичко се върна. Първо бе споменът за онази камера дълбоко в пещерата. После, подобно на лавина, фрагментите го заляха и се свързаха в тревожния въпрос, какво, по дяволите, се случи? Още по-тревожен бе въпросът къде, по дяволите, се намира Боряна?
От нея нямаше и следа. Георги Божанов също бе изчезнал нанякъде.
За момент през ума му проблясна възможността зад всичко това да стои Жоро, но бързо се отърси от нея. Въпреки странното си държане уредникът не би могъл да се справи с него толкова професионално. Който и да ги бе нападнал, си бе свършил работата чудесно. Неутрализираха първо него, като така елиминираха възможността за грешки. След това можеха да правят каквото си искат. Дори и нападателят да бе само един, Боряна едва ли би имала шанс. Опитваше да убеди себе си, че е възможно Боряна да е избягала, но бе наясно, че шансовете за това са нулеви. Ако бе успяла да се измъкне, тя би се върнала обратно заради него. От друга страна, нямаше представа колко време е лежал в безсъзнание. Налагаше се да приеме версията, че е отвлечена от хората, които ги нападнаха — това му се струваше най-вероятно, колкото и зловещо да звучеше. Не искаше дори да се замисли над възможността нещо по-лошо да ѝ се е случило.
Без фенер той не можеше да различи нищо в тревата. Не успя да разбере един ли бе нападателят, дали Боряна се бе съпротивлявала, накъде са я отвели. Недоумяваше защо въобще го бяха оставили жив.
Петър тръгна нагоре по склона, препъвайки се в тъмнината. Така или иначе нищо повече не можеше да направи, докато стои тук. Надяваше се колата да е там, където я остави.
Нямаше представа откъде да започне, но възнамеряваше да огледа повторно мястото, където го нокаутираха, веднага щом купеше фенерче от някоя денонощна бензиностанция. Трябваше да има някакви следи, нещо, за което да се залови.